автор: veniamin

От ромоленето на бистрата река
остана само глътка спомен.
И бяла мраморна скала -
самотен обелиск на детството.

Оглеждам се във мътните води,
където лицата се разпадат
и бавно към каналите изтичат.
Прикрити с пелерината на мрака,
по костите на умъртвената луна
гадаят хиляди пророци.

Но утрото с вълшебни пръсти
вещае за съкровища от светлина,
в която страховете ни се изпаряват
и сенките ни се смаляват.