автор: Fraxinus

Черупка са ми триста страхове
на разума, иззидали стените,
но все към непристъпни брегове
ранимата ми същност скита.
Трептят рогцата ми, но не от студ -
като крила израстват във душата,
нали ще очертая път
във своя ъгъл на земята.

Пресичам със усмивка този свят
по неговата елипса неравна,
разбрал - духът остава тук посят,
от своята душа, ако раздал си.

Додето онзи нож със остър нрав,
решил, че твърде много съм поискал,
запретвайки през смях ръкав,
небето със кръвта ми плисне.