В тъмницата пред него
спомените близват сол.
В подръбието
времето изстисква сок
от кървави кристали.
Долините призовават
тюркоазен небосклон
да вие,
да излива
свръхсветлинни дози.
Опитвам се да проговря
в ден изящен.
Ера след смъртта си
се пробуждам ослепена.
И над този,
който винаги ме чува
ще мълча,
както измълчавах
всяка смърт на тленна
пепел,
и мъка
днес
в подкова златна вграждам.
Когато побелее,
бадемови гори
ще ме погълнат.
А борът тихичко ще оцелее.
Насред сън пред езеро...,
в шепите
на огнените му вълни
да ме завърне
трепетна.