автор: thebigplucky

Ако истините на челата се изписваха.
Ако мислите, задните, се четяха в очите.
И ако тези очи можеха с поглед да убиват.
Ако отровните думи бяха отровни стрели
и всяка произнесена клетва достигаше.
Ако на лъжата краката бяха наистина толкова къси -
защо лъжите не потънаха в блатото,
а превърнаха живота ни в блато.
Защо всеки бог обещава спасение и рай,
а дефицитът от вяра смазва с тежестта си.
Защо любовта е нещото, което най-трудно признаваме,
а така, така отчаяно ни трябва...
Мъдрите ни сенки, издължени от залеза,
закъсняло опитваме да прекрачим.
Неизвървяните пътеки с въпросителни куки от тръни ни очакват.
Извървяните - простенват от кръв прокапала.
А е рано. Рано е още за толкова много неща.
Късно е за нестаналите.
Някой от станалите прокървяват -
не е трябвало... Или не по този начин.
Но тази пътека сме избрали.
И няма друг вариант.
И няма назад -
ще ни удавят разочарованията.
Спомените, дори неизживяни докрай,
осмислят битието и го правят поносимо донякъде,
и примиримо с бъдещето, което не се състоя.
Грешките ни връщат към началото.
Но част от времето ни е избягала.
Мъдрите ни констатации на никого не трябват -
- кой чете сега мемоари?!
Изписваме с отровата на времето слова - като клетва да останат-
за живота скрит във простите неща,непоносимо кратък.
Истината , закъсняла, проблясва пред нас.
Достигнахме я.
Тя се изписа по лицата ни.
Мислите, задните, пробляснаха в очите закъсняли.
И покапаха...