автор: Izabella

Празнте хора
се скитат сами по пустите улици
и е някак си призрачно
по крайбрежието
на морските бзпристанища
на очите им.
И е някак тревожно
зад думите от измислени невъзможности.
И е някак самотно
зад усмивките залепени широко,
понапудрени,
с бузки червени на клоунадите
и спектаклите от безсилие.

Празните хора
заспиват прилично по стаите си,
безпричинно загледани във таваните
от прилично градено мълчание
и неблизост.
Безопасно измазани за стените
на глухите къщи
със безизразни тухлени разстояния
на привидна замисленост
и на стъклен крясък в прозорците.

Няма сънища,
няма спомени,
няма мечти.
А смехът е хиенно притихнал
и се скита в дворовете
на празните хора.