автор: gumbert

Непретенциозни летни впечатления на един средностатистичен бургазлия
Морето е мръсно и топло на нашия бургаски плаж. Отивам там следобед след работа да охладя опънатите от жегата нерви. И не само от жегата... Колелото върви леко по надолнището. Минавам покрай тръстиките шумящи под напора на морския вятър. Тук мирише на лугата от солниците, спокойно и тихо е. Слънцето все още прежуря и неприятно нагрява тила. Има доста велосипедисти като мен. Също и майки с количките, възрастни хора кретащи към морето. Големият град е трудно място за живеене. Тук жегата се понася мъчно, примесена с изпаренията на автомобилите, с миязмите от човешките отпадъци. Много хора струпани на едно място - това вече е проблем.
Пред мен две момичета с перфектни шоколадови тела. Подминавам ги, но все пак се пообръщам към тях с жаден поглед. Няма как да ги кача на рамката. Едва ли ще имат особено желание. За такива момичета трябва да си със спортен мерцедес S -класа кабрио. Да си облечен в спортни маркови дрехи, с тъмни очила Rayban и дебел ланец на врата. И нямаш проблеми. Пък с това колело, по-добре си продължавай нататък да въртиш педалите към морето. Мръсен е тоя плаж и това море, но все пак е някакво разпускане, мираж са за нас прозрачните аквамаринени води на тропиците и палмите край белия пясък. Тук ми е познато всичко, минавал съм десетки и стотици пъти, ето тази топола която сякаш танцува на вятъра, развял разкошната й зелена рокля, алеите, храстите край тях... Кортовете са пълни, тенисът стана модерен спорт и по-богатите се изживяват като героите от любимите им сериали - модели на подражание, инициация. Да докараш русата си мацка с лъскавата количка и да си подавате топката един на друг, - като по филмите. И така забравяш селския си произход, филиите намазани с лютеница, толкова вкусни в прашните детски игри на село. Минавам покрай бирарията със смешното име West, в която не ми се сяда откакто веднъж не можах да намеря течен сапун в мизерната им тоалетна. Толкова е west всичко при нас. Да ви кажа, не съм излизал от България ако не се брои пребиваването ми в братския Съветски съюз много, много отдавна. Сестра ми дълго време беше в Щатите, обиколи Европа, и е доста отвратена от нашата действителност. И може би с право. Но аз нямам база за сравнение, свикнал съм си с тоя живот, колкото и той да е мизерен и "чалгаджийски". Живея ден за ден, ходя на работа, връщам се, правя каквото мога и все повече се примирявам, защото може би така ми е по-лесно. Приспособленческа философия.
Ето го и морето, вятъра, белите зайчета на вълните, кайт-сърфистите пристигнали от не знам къде да упражняват тук шантавия си спорт. Забутвам колелото по черния пясък, тук повечето мъже се пекат голи, край дюните двойките понякога се отдават на секс. Наблизо са се излегнали две момичета и едно момче. Той е чисто гол, а момичетата са по монокини. Гърдите им са красиви и примамват погледа. Но на мен ми е топло, набързо свалям тениската, цайсите, закрепвам колелото и тръгвам към водата. Потапям се постепенно, оставям тялото да свикне с хладината, вълните се устремяват към мен и ме бутат, чайките пикират под напора на вятъра и похапват следобедната си порция риба. Гмуркам се и нервите ми, цялото ми тяло приятно попива хладината на солената, морска вода. Отпускам се на вълните, те отнасят със себе си моите проблеми, цял ден съм си мечтал за тази хладина в спарената канцелария пред компютъра. Не става за плуване, морето е неспокойно. Пускам се няколко пъти по разпенените вълни, и след това излизам на брега. Вятърът приятно допълнително охлажда мокрото тяло. Един кайт-сърфист привлича погледа ми с майсторските си изпълнения, по едно време вятъра го издига толкова нависоко, сякаш няма да може да се върне надолу към водата и ще полети в облаците. Чак извиквам от удивление. Става ми необяснимо весело. Защото на практика няма защо да съм весел. Чиновническото ежедневие не го позволява, това де, да си весел. И все пак. Сякаш душата се отвързва и полита заедно с този сърфист нагоре-нагоре към синьото небе, сред пръските от вълните. Тя впива капчиците морска вода, соленият й вкус остава по небцето и устните. Жадно гледам към разголените млади жени. Заоблените им гърди с щръкнали от хладния вятър зърна обещават райски наслади. Обръщам се пак към морето преди ерекцията ми да е достигнала издайнически размери. Загръщам се с поизлинялата си хавлия на самотата и се успокоявам с помощта на морската прохлада. Но в мозъка ми остава нещо тъмно и мътно. Запалвам цигара, особено приятно е да пушиш след като си се изкъпал в морето. Гледката на залива също ми е толкова позната. Не до болка, не ми се използва това банално клише. Какво значи изразът "до болка познат", може би тези думи изразяват скуката и еднообразието на нашето ежедневие. Но Флобер казва че трябва достатъчно дълго да гледаш нещо, за да ти стане то интересно. Е, аз достатъчно дълго съм гледал този залив, - от лявата страна Сарафово, Поморие, от дясната - мъгливо-зелените хълмове на Отманлий и Атия с острова пред тях. Мисля си за майка ми, която вече не е между живите, но която е толкова жива в сърцето ми. За това, че може би тя сега се радва на тази гледка, на морето и вятъра, любувайки им се през моите очи. Мисля си за дъщеря ми и жена ми, които отидоха с едни познати на почивка в далечната Рила планина. Мисля си за утрешния ден, за това как ще дойде неусетно краят на лятото, на поредното лято в моя живот. И за това дали ще има още много лета за мене. Пожелавам си да е така. Един самолет извива на хоризонта и се издига все по-нависоко, до мен достига слабото бучене на двигателите му. Накъде ли са поели хората в него, към кои ли далечни страни. Всеки има своя си живот, на своето си място. Това е моят живот, на моето място - тук на брега на бургаския залив.