автор: Dimi

В град далечен с река непозната и цар,
с аромат екзотичен в градините
бели стихове пее любима жена
и ги вписват в големите листи.
Не шедьовър, легенда е нейният глас
из степта като приказка чудна.
Не един е достигал двореца познат,
запленен и пригласящо влюбен.
По неписано правило - външният праг
е открит, но за царя единствено,
знаят те, но къде да вървят без сърца,
искат само веднъж да я видят.
Не излиза, дори зад стени от стъкло,
там, в покоите плаче в мелодии.
Тя е тъжна робиня с невидим хомот,
тук е нейният гроб от години.
Не наложница, своя царица до смърт,
иска царят най-мила да бъде,
но не може, тя вече е дала обет
да е пристан за други прегръдки.
Преди десет години в обсада далеч
не той, тя го плени със гласа си,
годеница бе само и той си я взе
като плячка от всичко по-скъпа.
Днес отваря пред нея широко врати,
победен, примирен и по-влюбен,
и за всичките десет нещастни лета
я дарява с най-милите чувства.
Тя не знае дали годеникът е там,
дали чака, и пита за нея,
ще повярва ли в думите, че е сама,
ще я вземе ли, въпреки времето.
Но си тръгва и пътят, макар нетърпим,
е по-сладък от плачеща песен,
и мъдрецът доволно поклаща бради -
„Ще се върне, щом слушаш сърцето!"