автор: Dimi

Артист самороден затвори съня си
в черупка от карстов десен,
едничка картина, оформяна дълго,
е скъп на сърцето му звън.
Изгубил представа дали е събуден,
все още жигули с лъка,
солфежи избира, хармония трудна
гравира през каменен праг.
Морето със него сърдечно говори
и трие наброските с дъх,
погалва го в прилив на тъжна умора
и шепне му верния тон.
Забравил къде е, ритмично зазижда
артистът невръстна душа,
защото езикът Орфеев не стига
да влее във щриха живот.
Кога ще завърши, изтръпнал, безшумен?
Навярно, щом сам събере
един по един всички екнещи удари
в сърцето й и се прости.