автор: chocolate

(Друга приказка за спящата красавица)

Затворена във кулата на своето мълчание
не зная мъртва ли съм или просто съм заспала.
И вятърът измислен, полъхващ през преградите
донася само шепот и потиснати стенания.
Шумът на тръстики и море отмина с лятото.
Не случих с щастието - изплъзна се измамно.
Прободоха ме много вретена и завист.
От многото - това избрах -
отрови кръвта и душата ми.
Несръчна ли бях. Незряща ли... Не се опазих от остротата им.
Стопи се усмивката ми в минала красота.
Пресявам спомените от пясъка -
- търся камъчета изгубени някога.
Принцът не го дочаках, избледня в съзряването.
Принцовете избягват трънливи пътища и разрушени замъци.
Плашат се конете им от битките с дракони.
Прегазват те, дори не те забелязват.
Да бях родила децата на онзи рибар.
Да бях прекрачила колебанията си плахи.
Сега щях да се надлъгвам по пазара с жените на купувачите
и да надвиквам собственият си страх от самота и забрава.
Или морякът - щях да го дочаквам вярна на брега,
брадясал от надмогване с въжета мокри и стихии,
познал ласките на много жени пристанищни,
но намерил любовта зад прага ми, истинската.
Щеше да ме съблича и люби до измаляване,
да ми разказва за чужди земи и пристанища.
За красотата на залезите зад океана.
За избягващото ни време. За вечността след това...
Извайваха ме художници. Възпяваха ме поети.
Но никой не ме спря, когато отварях вратата.
Вопълът ми замря скрит някъде в мен - за полъх на измисления вятър.
Има някаква мъдрост във всеки следлюбовен креват и в нещата неказани.

На толкова празници затръшнах вратата.
Светът зад воала на забравата отминава чужд и крещящ, остарява.
Крачките уморени се прибират у дома, изпратени от звъна на закъснели трамваи.
И тази вечер никой не събуди с целувка спящата в мене жена.
Жива ли съм - не знам...