автор: nez0user

Нощната ми смяна бе настъпила преди два часа. Нямаше кой знае какво да правя. Само не биваше да заспивам.
Халето със всичките му там металорежещи- и металообработващи машини тънеше в тъмнина. Само от моето помещение бях включил едната лампа. Ако исках, можех да чета книга - всъщност си бях донесъл последните няколко броя на списание «Компютър». Най вече заради «Top GAMES» - рубриката за компютърни игри. Там пише един мой приятел. Ако трябва да съм точен - най-добрия ми приятел.
Наближаваше полунощ, но още се подмотвах. Нито бях отворил някои от броевете /последния не съм го чел/, нито нищо.
Застанал в рамката на плъзгащата се врата се озъртах - ту към големия прозорец /деня бе валяло, но си бе топло/, ту към потъналите в сенки мащини. Чешмата, с нейния електрически нагревател, бе спряна както всяка друга машина в няколкото цеха в околовръс.
На идване бях взел една кутия синьо Виктори. Дадох няколко цигари на колегата от дневната, разменихме /както винаги май/ няколко реплики и застъпих. Посегнах към джоба на лятната си работна риза и запалих. С интерес наблюдавах как течението си играе с дима и го подмята насам-натам, когато се сепнах. Течение! Колегата ме бе уверил, че навсякъде...
- ...Няма се боиш. - каза ми Любе /казваше се Любо, но се «прекръсти» на руския музикален състав/. - Запечатъл съм всички врати и прозорци, Нищо няма да влезе...
А сега - течение! Да е забравил да затвори някъде - едва ли. Съвестен човек, по всичко си личеше.
Значи трябваше да проверя... Взех фенера, запалих още една - за да се ориентирам относно течението - и тръгнах.
Бутнах голямата врата, откъдето се влиза в халето и а-ха да изляза се обърнах да огледам това хале.
Лъча на фенера зашари и разбута сенките до дъното - навътре да бяха трийсетина разкрача. Но мощен фенер, мощен. Силната му светлина очетра ясно силуетите на спрелите машини. Там като че пробягна нещо. Заслушах се внимателно. Нито звук. Навярно плъх е било. Обърнах се към коридора, само за да отстъпя две крачки.
Откъм далечния му край се приближаваше тъмен силует. Преди да хукна за оръжието си /не че в този случай щеше да ми помогне/ видях очите. Два светещи червени въглена.
Буквално влетях /цигарата бях изпуснал някъде/ към шкафа, измъкнах револвера и трескаво проверих дали беше зареден.
Зареден беше.
През ума ми прелетя мисълта да се промъкна, или да се притая някъде, но я отхвърлих. Вътрнах се при вратата, като се ослушвах дваж по-внимателно, и изкочих в коридора.
Пуст. Нито следа от каквото и да било присъствие!
Сърцето ми бясно биеше въпреки жалките опити да успокоя дишането си. Постоях така - колко, не мога да кажа. Минута ли, час ли. Портативния часовник върху една от машините не работеше. След като мина не малко /по моя преценка/ време и нищо наоколо не се промени, се успокоих достатъчно за да премисля случката. В първия момент твърдо вярвах, че наистина съм сърнал нещо. Но сега никак не бях сигурен в това.
Осъзнах, че стискам револвера с изпотена ръка.
Внимателен повече от всякога посегнах да запаля поредната цигара, обаче видях къде на нечистия под съм изпуснал предната. Разпалих огънчето й и се взрях в дима, който плавно се издигаше нагоре. Нито следа от течение. Нищо! Направих крачка към вратата, крака ми закачи нещо и залитнах...
Сепнат се стреснах, само за да разбера, че съм задрямал на стола. Поозъртах се миг, два, шумно си отдъхнах че всичко е било сън и погледа ми се спря на вратата. Където се бе облегнал тъмен силует и ме гледаше с очи, светещи като нажежени въглени.