автор: meiia

Вината, не вината е виновна.
И не срамът или пък неуспехите.
Помежду нас е някаква съдбовност,
прикрила се в неверните пътеки.
Не съм се свила като какавида.
Все още съм стокрила пеперуда.
Това че съм ту тъжна, ту унила,
не прави от душата ми душа на луда.
Не съм в депресия,не съм и в кома.
Не съм и в тихо, нямо съзерцание.
Не вярвам, че светът е по-огромен
от душа. Но не го замерям с отрицание.
Това, което още теб не те достига,
е не недосегаемост или далечност.
Аз съм до теб и всяка нощ пристигам,
за да ти вдъхна истина и вечност.
Но ти си тъй угрижен по завоите,
така желаеш всичко да е сторено,
че все не можеш през очите моите
да ме прогледнеш. Книга съм отворена.
Сега разбираш ли? Не съм в депресия.
Да те обичам до безкрайност се научих.
Съдбата ни е оковала с пошлост и агресия.
Но любовта ми още ти е вярна като куче.