автор: fightingone

Заедно с другите неща ми липсва и истинско обоняние
С миризмата на кафе нямам проблеми. Тя ме води
за носа до кухнята всяка сутрин
преди да изчезне при първата глътка.

А евтиното ухание? А, бонсоар!
В колко улични стълба почти
се блъсках с притъпени сетива
изгубен в дребните грешки на времето?

От двадесет крачки мога да подуша разликата
между индийско къри и пиле със сос от вино.
С омекнали колена ще тръгна след
сиренския зов на пържещ се лук,

Олюлявам се от ухание, замаян от чесъна.
Не, фините нюанси са онези, които не долавям.
Цветята. Тези безплатни дарове подредени по рафтовете
в парфюмерията на Майката природа.

Тъжно, но е истина, розите миришат за мен в червено
(дори белите). Виолетките в синьо.
Всичко в градината дори и най-прекрасното
е завито в същото предпазно фолио.

Ако затворя очи и ти държиш пред мен
цвете, току що откъснато, влажно от роса
аз не усещам нищо. Може би пръстите ти?
Ойл ъв Улей? Лак за нокти?

Опиши в малки детайли розовината му
пищната яркост на неговите венчелистчета
и аз ще усетя топлия му дъх над себе си,
характерното ухание на неговите багри.

Онези цветя, които ти остави в спалнята
ореол от дъги разливащи се от вазата.
Възхитителни. Загасям лампата.
Поемам дълбоко дъх. Помирисвам само тъмнина.