автор: Slon-Madrigal

Част І Пришествие
Предговор

Да пишеш е същото, като да ловиш риба с въдица. Пускаш кукичката да плува от единия до другия край и обратно и чакаш. Да се улови рибата.
Аз тук си имам един голям рибок. От доста време дебне край кукичката. И от кръглата му уста излизат шарени балончета въздух, коитосе пукват във връхчето на кукичката. Ти ли си това, Йеронимус? Йеронимус Дълги, ескуайър. Голяма борба ще падне, докато го изкарам, и в крайна сметка ще трябва да го убия... Бива ли така?

Ще извадя рибока и ще видя, че носи в себе си хайвер. Малки бели топченца. Това е дъщеря му, която се разболя от анорексия, стана мъничка, мъничка и накрая той се принуди да я глътне, за да не я изгуби от погледа си.
Моментално се почуства странно - от подреденото кълбо мисли в главата му започнаха да изхвърчат разни думи като ярки цветни кукички...
" Ами че аз се превръщам в поет!" - помисли си Йеронимус и му стана мъчно за банката.
Защото по професия Йеронимус Дълги бе банков директор, и то извънредно съвестен банков директор.
Затова и на другата сутрин, въпреки всичко той все пак се събуди навреме и отиде в банката, но охраната го задържа още на входа, защото на краката му се бяха озовали кой знае как чифт чорапи със зелени кончета на червен фон. Йеронимус изобщо не можа да каже откъде са дошли тези чорапи. По-късно някой ги нарече "апокалиптични"
Още същия ден го изправиха пред управителния съвет.
- Това е възмутително, Йеронимус! Поет! - викаше пискливо шефът на паричния салон и зъбите му, които приличаха на шкафче за валута от полимер , тракаха също възмутено.
- Каква поезия, каква проза! Да дойде на работа с чорапи на зелени кончета! Това е хуманитарна катастрофа!!! - шепнеше смаяният касиер- За децата помислихте ли??? За децата! За Бога, Йеронимус, конете не се разхождат по краката на хората, това е факт...
Бившият банков директор седеше, слушаше и не знаеше какво да каже. И тъй като изобщо не му хрумна каквото и да е, което да каже, той тихичко си тръгна и по пътя към къщи през цялото време си мърмореше за крака и за кончета, а си мърмореше, защото си мислеше, че навярно дъщеря му сега спи с краче на корема му и не трябва да я буди.
Когато стигна до къщата си видя, че имаше полицейска обсада, та се наложи да минава през задния двор. Влезе вътре и се озова лице в лице с някъкъв тип, който всъщност нямаше лице, ами вместо това на мястото на лицето му стоеше един голям нос.
- Боли ли така? - попита Йеронимус
- А, не. - отвърна носът и насочи към бившия банков директор пушката помпа.
- С нас ли си или не си с нас? - попита пак носът.
- Колко сте?
- Петима без главния.
- Той ли е главния? - Йеронимус посочи към средата на дневната му, където на пода седеше един странен тип, който всъщност си имаше лице, но то не се виждаше.
- Той е.
- И откога е така?
- Абе откак се е родил... - отвърна носът и извади от джоба си малко енфие.
- Искаш ли?
- А, не , с дъщеря ми съм - реше Йеронимус и кротко приседна на пода.
Носът смръкна малко, поогледа още веднъж Йеронимус и отиде при двете уши, които бяха заели позиции до панорамните прозорци на балкона. Малко преди да заспи Йеронимус си помисли: "Отидоха ми върбичките на балкона".



И сънува, че скача през прозореца на банката, но вместо да падне на тротоара видя как банката пада. Когато прахолякът се разнесе се видя, че от банката нямаше и следа. Йеронимус отиде и се покачи на покрива на къщъта си, но и къщата рухна. Седеше Йеронимус до плета и гледаше нагоре, а над него кръжеше самолет и му помахваше с опашка.


Веднага щом се събуди установи, че къщата действително е рухнала, но по-важното бе, че дъщеря му може би искаше да лети. Първоначално Йеронимус се обърка, защото знаеше, че човек не може да лети, но дъщеря му се засмя и му обясни, че всъщност човек може да лети , но по различни начини. И бедният рибок си помисли: "Защо всъщност да не отида до летището?"
На летището имаше много самолети - някои кацаха, други излитаха, трети кръжаха над летището и чакаха да обезвредят бомбите и през това време пишеха кратки иронични епиграми с изгорели газове.
Общо взето бяха заети самолети и не му обърнаха внимание. Йеронимус се натъжи, но тогава чу:
- Много хубави чорапи, ако позволите да отбележа. Правят ли бури?
- Кой говори? - стресна се рибокът.
- Аз, самолетът - самолетът пред него изсъска още веднъж с предните двигатели, за да подчертае присъствието си и срамежливо намигна с един от фаровете си.
- Ха, а аз как разбирам какво ми говориш?!
- Много просто. Заради опашките...
- А, ясно... Слушай, самолет, бих искал да полетя. Ти би ли могъл да ми помогнеш?
Самолетът се позамисли малко, а после промърмори на себе си:
Рибата да полети в небето
си е чист късмет....
Разбира се, че ще ти помогна, Йеронимус... Слушай какво, само не си събувай чорапите, не му е дошло времето, повярвай... А ти се качи на опашката и се дръж здраво. Ще бъде интересно пътуване, ей Богу! - рече самолетът и решително прочисти всичките си предни двигатели. Явно се готвеше да излети веднага. Йеронимус не чака втора покана и се покатери на опашката.

А зад опашката на самолета беше много тъмно. За да не се страхува, Йеронимус започна да си повтаря стихчето за рибата и за небето, което беше казал самолетът, и да се опитва да отгатне какво може да означава това. "Рибата...небето...е, добре. Но все пак "риба" по-добре се римува с "море,пък и тя живее в морето, няма риби по небето, ама че абсурд...
- Грешиш, драги. На рибите много им се иска да ходят по небето, гарантирам ти...
Йеронимус се вгледа и различи в тъмното до себе си един жираф. Жирафът имаше много тънки крака и като ги бе нагънал старателно, за да не се измачкат, бе седнал върху тях по турски. Йеронимус се поочуди малко, но жирафът доуточни:
- Ами да, навремето играех в цирка морско конче, какви години бяха само... Обаче ми беше много дълга шията, та не беше съвсем правдоподобно и директорът все ми казваше: "Кога ли ще те скъсим, драги?" хихихи, майтаб бе... А, да, краката - такива са си по рождение... Да знаеш как хубаво се ветреят на вятъра! - жирафът се натъжи за миг - много бях добър като морско конче...
Йеронимус помълча малко смутено, беше му жал за жирафа, който обаче бързо се съвзе и започна пак да бъбри:
- Абе да, забравих да представя Дългоносия - зад гърба ти е. Глухоням е, обаче само как слуша тоя слон - да не повярва човек! В известен смисъл си приличате - ти слушаш и всичко разбираш и можеш после да го кажеш по всякъкъв начина, ама не знаеш как хехе пък той също приема, ама не предава, нали е слон, шегичка...
Йеронимус се опита да различи в тъмното силуета на слона, но не успя. "Това ще да е извънредно тактичен слон" - помисли си той.
Жирафът обаче не преставаше да бърбори.
- Ние с Дългоносия избягахме от цирка, защото сме поети.
Чух от самолета, че и ти си поет, а? Много ми е драго, благодаря... Ама така и не разбрах защо си избягал? Ако не бяха чорапите, щеше да ми приличаш, да прощаваш, на банков директор...
Йеронимус се настани удобно и им разказа за дъщеря си и за всичко, което бе станало. Изслушаха го внимателно, след което жирафът попита:
- И сега не знаеш накъде летиш?
- Изобщо.
- Отиваме на края на света - продължи бърборкото - Там някой изпълнявал желания. Ако си нямаш желание, намисли си нещо, за какво иначе отиваш там?
Йеронимус се замисли, но го заболя глава и така и не можа да се сети за толкова сериозно желание. Задряма и му се струваше, че дъщеричката му мърда с ръчички и крачета в корема му.
В просъница му се стори, че говори нещо на жирафа за рибите и за небето, а жирафът като че ли му отговаря:
- Та ти си риба, Йеронимус... Един голям рибок... Като се замисли човек, на всички риби им се иска да плуват в небето, толкова е просто, нали, Дългоноси?

Рибата да полети в небето
си е чист късмет
щастие го наречете



И Йеронимус пак засънува странен сън. Уж беше във вътрешността на самолета. И там бе тъмно като в стомах на кит. Но по някъкъв начин му се струваше, че вътрешността прилича на бедуинска шатра. Йеронимус се сниши, промъкна се покрай стената и залегна зад нечий грамаден чадор. В шатрата беше все така тъмно, миришеше на скъп тютюн за дъвчене и билки и чадорът пред него изглеждаше като черна дупка.
Внезапно Йеронимус усети как някой го побутва.
- Я, то било човек!
След което в чадора настъпиха някакви плавни промени, от дълбините му се показа нещо метално, невъобразимо цветно, разклоняващо се в единия си край, което най-общо изглеждаше така, сякаш на чадора му бе поникнал цвят - грамофонче.
Грамофончето се опря в бузата му и той чу кратко изшъткване.
После Йеронимус усети как незнайна сила го мушва под чадора. Там грамофончето пак го намери и му обясни:
- Това е за по-голяма секретност. Казвай сега!
- Какво да казвам? - попита уплашеният рибок
- Казвай какво става.
Грамофончето не изглеждаше враждебно настроено и дори му обясни накратко:
- Това не е грамофонче, а слухова тръба.
- Така ли, отдавна не съм виждал такива - и насън Йеронимус почуства, че се почества по темето. Темето му бе олисяло. Бивше директорско теме. Дали пък сега нямаше да му поникне коса?
- Дръжки ще поникне, чакай второто пришествие. - Дълбокомислено обяви грамофончето, а на Йеронимус не му остана какво да добави, освен "Ами хубаво", но реши да не се предава:
- А ти откъде се взе?
- Оттук, откъде.
- Ама те нямаше...
Чадорът изсумтя нетъпрепеливо и с пренебрежение
- Аз не ходя да се занимавам с глупости...
След което му напомни:
- Казвай приказката де!- И Йеронимус пак заразказва. Дъщеря му се бе събудила и пълнеше ума му с бели перлени топчета, а когато станаха достатъчно, започна да скача в тях като в басейн.
- Я слушай, - рече , след като чу всичко грамофончето - аз ще си поговоря с нея като жена с жена, ти си почини...
И Йеронимус заслуше тихото бълбукане на разговора им, водата пееше, а рог ът отекваше:

Рогът: Имало едно време
един човек
който нямал сърце.
Наричали го Принца на мрака.
ТЯ: Как така нямал сърце?
РОГЪТ: Не му е пораснало още.
ТЯ: Не може да бъде.
Всички се раждаме със сърца.
Може би някой
Му го е извадил
и Му го е скрил?
РОГЪТ: Не, той без него
се е родил.
Нали в Библията е писано
че ще се роди един
без сърце?
Ще се роди човек,
който всъщност
няма де е човек...
Той...спи тук сега...
Всички имат сърца,
а той няма.
Затова започна да вади
сърцата на другите.
Вади ги с меч,
с нож,
с голи ръце дори...
Гледаше ги как тупкат
в шепите му
и как замират.
Той бе най-големият познавач
на човешкото сърце в света.
И какво от това?
И какво от това...
Той се отказа от всичко
и поиска да умре.
Само, че не можа -
нямаше сърце.
И сега спи.
Ще спи до края на света.
ТЯ: Той надява ли се?...
РОГЪТ: Да, всички ние се надяваме
на малко милост...


Йеронимус си мислеше, че това е лоша поезия. Чудеше се къде са границите на поезията - вероятно на края на света? Той можа да види как в центъра на бедуинската шатра от търбух на кит , до коленете на грамофончето, на няколко педи от земята висеше тялото на мъж, който имаше лице, но то не можеше да се види, защото мракът и светлината се бояха от него.
"Дали това е истинският образ на човека?" си помисли Йеронимус, преди да заспи, ала го прекъснаха
- Престани да наричаш слуховата ми тръба "грамофонче", драги!
Насън устните му мърдаха, а слонът се бе приближил и внимателно и задълбочено ги наблюдаваше.

Част ІІ Апокалипсис

Какво казал Тарзан, когато видял, че по склона се задава слон, който носи две овце на главата си вместо перука?
- Това е прекалено, затварям джунглата!


- Спирка "Края на света" - изгромоля учтиво с всичките си двигатели самолетът и кацна. Първи слезе жирафът, после слонът помогна на сънения Йеронимус да се смъкне от опашката и го скри зад левия си заден крак. През това време от корема на самолета заизлиза странна процесия - най - отпред плуваше във въздуха чадорът с грамофончето, майката на Принца на мрака. След нея вървяха петима мъже, облечени целите в черно. Лицата на първите двама от тях представляваха по едно око, другите двама бяха уши, а петият беше носът. Те носеха на раменете си спящия, от когото се бояха светлината и мракът а краката им, обути в чорапи със зелени кончета на червен фон тежко затъваха в снега.
Краят на света се оказа разкошна снежна градина - огромно кръгло снежно поле, в центъра на което растеше дърво, по-високо от слънцето. Стеблото му беше от лед с нежнорозова кора, клоните бяха от скреж, а вместо листа - над главите на всички заваляваше тихо сняг, щом вятърът разлюлееше клоните...
- Кой прави вятър??? - обади се недоволно майката.
- Аз, господарке, простете краченцата ми... - и жирафът показа краката си, които весело и палаво подскачаха над снега.
Самолетът изчака всички да слязат, след което учтиво изшътка с перката си и накрая отлетя по свои си работи. Самолетите са заети личности.
- Какво ужасно време! - рече жирафът, като продължаваше да подскача грациозно на полупрозрачните си крака сред снежинките. Той всъщност им се радваше. - Какъв ужасен сняг! Каква поезия! - продължаваше щастливият жираф - Никога не съм виждал такова нещо, какво ще кажеш, Дългоноси? Виж, те имат повече крака от мен - той сочеше снежинките - те са безкрайно много и всичките са прозрачни, каква съвършена форма, каква съвършена грация! Искам това!
Около танцуващия жираф се надипли крехко покривало от мек сняг, под което той се смееше щастливо, тай като снежинките го гъделичкаха по лявата ноздра. Покривалото жълтееше, розовееше и изобщо блестеше с всички дипли на жирафското щастие. После покривалото бавно се разтвори в бляскава бъбрива мъглица и жирафът полетя във въздуха от танцуващи снежинки.
Снежинките падаха върху наметалата на мъжете в черно и се стапяха върху тях, без да оставят следа. Някаква сила спираше снега на сантиметри от лицето на спящия, сякаш той бе извън времето.
Грамофончето гъргореше нещо.
Внезапно слонът се обади дълбокомислено:
- Всички ще станем вир-вода.
Снежинките падаха на цели гроздове. Голямото дърво сякаш се топеше, сърцевината му се разливаше в образи и сенки, сякаш човек гледа дъно на река. Майката на принца клекна пред него и нареди и на останалите да го направят. Само слонът не клекна, защото имаше ревматизъм.
Клечаха известно време, но нищо не се случи. Майката се изправи неуверено, после тръгна да обикаля дървото. Очите и ушите с носът се вдигнаха безучастно и я последваха със спящия.
Тя обикаляше. Направи три обиколки и спря. После започна да обикаля от обратната страна.
Направи три обиколки. Нищо.
Дървото се топеше и изглеждаше така, сякаш небето слиза на земята.
Йеронимус наблюдаваше всичко от корема на слона и си мислеше:
"Нима тове е краят?"
"Нали краят е относително нещо?"
"Рибата да полети в небето
сссси е чист късмет..." "
"Сссъбуй си чорапите, сссъбуй си чорапите..."
Никой не видя какво всъщност стана под корема на слона. Йеронимус внезапно се пусна от левия му заден крак и не падна, а се задържа във въздуха и започна да събува единия си чорап, но чорапът не излизаше, дърпаше се и завихряше буря. И другият не излизаше, а кончетата ставаха все по-големи и го хапеха по ръцете, защото вече им се бяха появили зурли и гриви, и разне невъобразими неща, поляните, по които зверовете препускаха върху краката му и го смазваха потекоха и червеното поле започна да топи снежната градина.
Йеронимус си мислеше, че умира, а всъщност в зениците му се появи едно бяло яйце, което нарастваше и го зае целия, и когато се разпука, под него се показа булото му, издувано от удари и ритници. Булото се разкъса, показа се ръка с тънки пръсти, после уста, стъпало...Дъщеря му се раждаше отново и в тъмнорозовите й зеници блестеше смях като листа на върба.
Тогава от водната сърцевина на дървото излезе бяла мечка с очи от нежнорозов скреж. Чадорът с грамофончето се клатеше като метроном. Онези, които го носеха, оставиха във въздуха тялото на спящия. Мечокът го обхвана с лапи и го сложи на гърба си, а гърбът му се огъна, защото спящият тежеше колкото целия свят. После мечокът със снежнорозовите очи излезе с клатушкане от кръга на онези, които бяха със спящия.
Тялото се тръскаше отгоре му като парцалена кукла.
И тогава заваля дъжд и валя цял ден и цяла нощ.
Майката на принца дойде и коленичи в сърцевината на дървото, което изгуби формата си от скръбта й и се превърна в зелено водорасло, а от него потече вода, която изпълни света и я нарекоха океан. Казват, че някъде в дълбините му растял разкошен цвят - грамофонче.
На петимата им поникнаха криле и те застанаха от дясната страна на слона, и новите криле ги боляха, и те откриха дарбата си да говорят, да чуват, виждат и усещат и се страхуваха, а слонът ги приюти при себе си, както никой не ги бе приютявал. (и после се хората се чудят откъде идвали легендите, в които слоновете крепят света на гърба си)
Мечокът все вървеше под дъжда, а от гърдите на спящия се показа стебло. Беше крехко, зелено и смачкано. Имаше зачатъци на листа.
Стеблото растеше, докато валя.
Мечокът си каза:
- Красива върбичка.
Вместо листа, поникнаха клони. Влажни, трепкащи, тъмнорозови по краищата, като миглите на дъщеря ти, Йеронимус. Мечокът изглеждаше така, сякаш носи принц от изтока в блестяща зелена носилка.
Майката с грамофончето би го харесала, ако можеше да го види.

Послеслов

Какво стана с Йеронимус ли?
Той би искал да тръгне след мечока, но осъзна, че не може. Господ да беше, пак нямаше да може. И поиска да се превърне в рибок. Не заради друго, а заради красивите отблясъци, които светлината щеше да хвърля върху люспите му.
И така доказа, че наистина е поет.
И какво от това?
Е, Йеронимус, да те пусна ли обратно във вира или да те пусна в коша с останалите?
Йеронимус мълчи и ме гледа с големите си кръгли черни очи, в които се отразява небето.