автор: Izabella

Малка изящна каничка с бяло вино.
Моята чаша.
А твоята е празна.

И аромат на ябълки,
облизващ стъклените стени.
Очите ти изпиват чувството,
че тук съм.

Далече,
някъде далече
стичат се до дъно
мислите ми.
За да изпиеш утрото.
Да се събудиш в кехлибара на очите ми.
И да стоиш на стола
точно срещу мен,
без да се будим
потопени във пенливото
искрене на душите ни.

И пак е ден.
И ражда се безсилието да крещим до ненасищане.
Не си до мен.
Сега
не си до мен.