автор: meiia

на свидетелите на тишината ми...

Сега не съм настроена за стих.
Пак твърде много съм опитомена.
До дъно Избора си днес изпих,
за кой ли път играл си с мене.
Сърце съм в ненастроена китара.
Забравил ме е Жестът на Твореца.
И си припомням песен много стара
от някаква си моя влюбена Венеция
с гондоли обич, толкова щастлива!
И цялата докрай съм откровение.
Или дете, което майката приспива
като изящно мъничко творение.
Заради глада ли вкусвам от Дървото
плода на хилядите си въпроси ?!
И пак пред Избора си съм, защото
умирам всеки ден, а обич още нося.
Но ще прозреш стиха ми ненаписан.
Написаните са разчетените знаци.
А всеки стих като човека е орисан
да бъде обич във сърца на единаци.
И, ако утре не напиша този стих,
а в мен въстанат думите опитомени,
сърцето си от всички ви не скрих.
Във тишината си ви падам на колене.