автор: krissi

Имало едно време, така започват приказките.Имало ли е !?Колко време!? Дали е било, е, или ще бъде!?

Имаше едно ранено коте,което се беше свило в най-тъмното ъгълче на избата.Седеше си там самотно,ближеше наранената си лапичка,въздишаше тъжно и само от време на време си позволяваше да отрони по една сълзица.Тази, неволно отронената, му беше и храна и вода и топлинка в тъжното ъгълче.Толкова беше свикнало с това,че дори не разбра когато Той влезе и протегна ръка към него.Примигна милото с очички,сви се още повече,заприлича на малко кълбенце от пухкава прежда. Страхуваше се. Никой до сега не беше протягал ръка добронамерено към него. Никой не беше му говорил с галещ глас. Никой не беше го гледал с толкова топли очи.Не, нямаше доверие, не е възможно да е истина това което се случваше ,не бива да се доверява, не бива....

На следващият ден Той отново дойде. Поднесе му паничка с мляко и седя при него ,говори му, протегна ръка да го погали, но то страхливо се отдръпна отново към ъгълчето.Това се повтаряше всеки ден в продължение на много седмици. Постепенно котето започна да се доверява, разреши да го погали, слад това да го вземе на ръце. В един слънчев ден дори го посладва навън. Странно и за самото него, но вече не беше онова тъжно и захвърлено коте, дори лека усмивка просветваше в очичкоте му. Колко е хубаво навън! Колко топло галят лъчите на слънчицето... и неговите ръце! Как радва слухът песента на птичките... и неговият глас изричащ мили думи! Повярва котето, повярва,че може да е щастливо, обичано и никога повече самотно. Животът е приказен...!!!

Приказен ли казах!? Приказките свършват ли щастливо...!?

Веднъж,Той не дойде. Стоеше котето на входа на избата и чакаше, наострило ушички да чуе познатите стъпки. Остана да го чака цялата нощ на вън и на другият ден и още много, много дни наред. Така оклюмало главица го зърна. Вървеше по улицата, гордо вдигнал глава, вървеше, идваше към него. В ръцете си носеше нещо, приближаваше се и тогава то видя разкошната Персийска котка. Помисли,че това е подарък , за да не му е тъжно когато Него го няма, затича се, опря се до кракът му. Очакваше, че ще го погали, ще му проговори, но Той просто го срита и продължи да върви, гордо понесал безценният си товар.

Сви се котето, наведе главица и бавно се отправи към ъгълчето,кадето всъшност бе мястото му.......