автор: atanas_dvk

Свечерява се. Щурците се надсвирват в храсталаците. Прокрякват жаби. Току пролайва по някое куче. Обзема ме спокойствието на тихия селски живот. Започва тихо да ръми. Минава ми мисълта за кавала и как би звучал в унисон с природните звуци.
За жалост малкия бебо го е натикал някъде и това ме спира да импровизирам една природна картина. Славеите вече са омаяли женските си и надпяванията им са преключили, но отвреме на време се обажда авлига. Прекрасно е, но винаги е много кратко. Ако само го повтори дори, славея завинаги ще остане в историята като най-изкусния певец. Семейство тантурести таралежи потропват из треволяка и вдигат шум колкото стадо носорози...

Пътуване...

Сънувам, че плувам с китове из океана. Вълнуващо преживяване! Задъхващо и непознато. Тътена от песента им разтърсва всяка моя клетчица. Океана ме поглъща с необозримостта си...
Миговете на просветляване се удължават от сутрешната влага. Надигат се вълма мъгла, които бързо преминават в стратосова облачност. Природата се събужда за новия ден с бързите прещраквания на щъркови клюнове. На изток за кратко се показва слънчевия диск и се скрива зад пелената от облаци.

Прекрасно време за пътуване...

"В изкуствения свят, в който сме се наврели, забравили за предназначението на живата природа около нас, забравили или отрекли естествените, простички, но гениални божествени откровения, забързани в сивото си ежедневие ние пропускаме да поживеем истински, гоним се със стрелките на часовниците си и вечно нямаме време, улесняваме живота си с технически решения, а всъщност им робуваме, стоим като хипнотизирани пред телевизорите си и преживяваме нечии други животи, нечии други мечти, работим за някого, вместо за себе си, не отглеждаме сами децата си, а ги предаваме в ръцете на системата... А те милите откъде да разберат примерно, че краставичката и доматката не порастват в магазина, а никнат от земята, дават плод и искат само малко грижа и вода... и, че тогава са наистина вкусни, а не с отвратителния вкус на талаш..."

Пътуваме...

Потокът от мисли прекъсва до момента, в който виждам куче до пътя. Странно е. Стои и гледа на отстрещната страна. А там човек слиза от колата си. Подминавам кучето със страния поглед и хвърлям поглед в огледалото. Мъжът от колата като герой излязъл от мечтите ми, подхвърля къшей хляб на бездомния пес. Хвърли му го така, че да не го уплаши...Отминавам... Остава само малко влага в очите ми и един хубав спомен от един добър човек.

Пътуваме...

Истории се преплитат в умът ми. До мен дремят половинката и третинката ми... Незнайно е дали всъщност и четвъртинката вече не е между нас. Километрите се нижат като мъниста. Селата изкачат зад завоите и остават бледи спомени от покриви, прозорци и лица. Съдби, запечатани с клеймото на незнанието... Съдби живяли и останали в невидение... Съдби поробени, приспани, оковани...

"Колко ли знание ни е нужно, за да заживеем ЕСТЕСТВЕНО? Защо бягаме от Природата и се завираме в задушни апартаменти и гета? Защо трябва да живеем като насекоми, в тесни килийки, слушайки караниците на съседите...? Кому са нужни всички тия измишльотини на цивилизацията, на които ежедневно трябва да робуваме? Защо така порочно и престъпно заблуждаваме децата си, тровим ги с цигарен дим още преди да се родят, изоставяме ги на грижите на чужди хора, а после се чудим на престъпленията им... Защо точно сега се сещам за тези проблеми, а не се отдам на прекрасния ден пред мен? Спирам! Точка! Ще помисля отново някой ден за навиците и заблужденията на съвременното ни общество, за това как да събудя поне близките нам роднини..."

Пътуваме...

Планината се издига напреки на пътя и ни поглъща в горите си. След поредица от завои, достигаме до мястото. Прекрасната поляна, от която ще излетим с бебо... Докато мама приготви нещо за хапване ние с малкото прекрасниче ще се пореем из висините. Подготвям планера и проверявам старателно коланите и въжетата. След като сверявам посоката и силата на вятъра се превързвам за подвесната система и подвиквам на синчето ми да идва. Той тъкмо е намерил поредната калинка и я подканя да полети с нас. Подкачвам и него и внимателно изчаквам подходящия момент за старта - стабилен, постоянен, насрещен порив на вятъра... След няколко бързи крачки вече сме във въздуха.

Пътуваме...

Сърцето ми бие учестено. Намествам се удобно на седалката. Правя плавен завой на ляво в търсене на термика. Мама ни маха от поляната, само тя си знае какво й е... Извисяваме се все повече над гори и скали, прелитаме над ястреб, който спокойно наблюдава с едно око нашествениците в личните си простори. Бебо е притихнал и наблюдава земята с интерес. Вятърът ту притихва, ту се засилва в лицата ни, в зависимост от посоката на полета ни. Приземяваме се на неголяма полянка и полягаме в тревата, тръпнещи от преживяното. Обаждаме се на мама да дойде да ни вземе.

Пътуване...

"Щастлив полет соколи мои... Нека късметът бъде с вас! Мама пристига да ви нахрани. Свежите билки от гората ще заредят душите ни, отгледаните в градината ни зеленчуци ще се погрижат за телата ни, а изворната вода ще напои всяка клетчица с енергията на Балкана... Пристигам при вас орлета мои, пристигам..."

Когато пристига, тя ни заварва да се къпем в близкото поточе и бързо се присъединява към нас. Въздухът се изпълва с цветни лъчи в пръските на водата. Вземаме от реката камъчета за спомен от прекрасния ден и посядаме на сянка да похапнем. На дървото с крясък каца кълвач и започва отмерено да почуква. Опитвам се да го снимам, но не успявам. Все се крие зад дънера... След обяда, докато мама прибира багажите с бебо набираме цветя. Сплитаме венец за нашата принцеса и набързо я коронясваме. Тя подскача наоколо с радостни възгласи и позира за няколко бързи снимки. Забелязвам в тревите огромен скакалец и започвам да го дебна...

Пътуваме...

На влизане в имението ни посреща Вихра, а след нея Бойко и Боряна весело подскачат навирили опашчици като свинчета. Радостни от срещата с обичните ни живинки ние слизаме от колата и всеки гушва по едно кученце. Боян прегръща Боряна, Мама погалва Бойко, а аз събарям Вихра в тревата и започвам да я галя по корема и зад ошите. От езерцето се обаждат патенцата, лек ветрец ухаещ на билки милва лицата ни, а кобилката и жребчето застанали под ореха на сянка цвилят за поздрав на семейството ми. Обхождаме всички и всичко наоколо и се оттегляме в прохладната стая за почивка.

Пътуваме...

Плавно се възнасям нагоре и нагоре, и нагоре... В далечината остават три спящи тела, имението ни, села, градове, язовири, планини, морета, океани, Земята, Луната, Слънцето, Млечния път, галактики... Загубвам се из вселенските простори, но не забравям от къде съм тръгнал и сребърната нишка ме довежда обратно в тялото ми... Отварям очи и се усмихвам на половинката си, тя ми отвръща с въздушна целувка и тихо се претъркулва да я гушна. Бебо диша спокойно и ритмично, може би учи в своето космическо училище... Тихичко излизаме в градината да поработим. Пътьом приготвям следобедния чай...

Пътуваме...

След чая и следобедната закуска дружно отиваме да поплуваме. Телата са ни загорели от слънцето, а мускулите са се издължили от подводните усилия. В топлата вода е пълно с деца и възрастни, които просто се киснат, но след като опъваме един коридор, плуването става възможно... Малкия се е хванал за раменете ми и бодро шляпа с крачета, не успяваме да избягаме на Мама... Вечеряме край реката, наслаждавайки се на залеза и комбинацията от облаци над Балкана. Наблизо преминава стадо кози и звъна на хлопатарите им прекрасно допълва ромона на реката. По отблясъците на вълните прелитат за последно лястовици. Хранят малките, които скоро ще упражняват крилца из небесата...

Пътуваме...

Отново на път, ден след ден, Пътя на Животът ни зове , а ние просто го извървяваме.... Следваме мечтите си, а може би и те нас, препускаме по Пътя и понякога спираме, пътуваме с майката Земя нанякъде, следваме голямия Ян, а Той заедно със Млечния път препуска към Срещата на Вечността, Безкрайната спирала от Възможности и Вероятности...

Пътуваме...