автор: Jiva

(това е един отглас през пространство и време на недослученост с дълга предистория...вторият глас е закъснял отговор на моя...но ми се искаше да бъде чут, защото съм го обичала)


Вратата на храма се хлопва -
вече са свършили свещите.
Тръгвам си (без да съм стигала)
и стискам парченце от спомен
за някакво бъдеще минало.
Измислям си утро във мрака
(най-тъмно било преди съмване)
и чакам звъна на камбаните...

Сребърна сватба сънува душата ми.

х х х

Аз не зная душа дали ми остана
или само в косите сребро
знам че сънища няма
знам че няма нито едно
нито едно останало неразказано
цяло, непукнато, несритано с гняв, мъничко споменче
даже намусено
вечер което да гушкам без страх.
Знам че няма няма да съмне
тази глупава тягостна нощ
и дори устата ми кървав вик да изтръгне:
и съм и бях и съм и бях много лош