автор: kamik

Заучени небрежни фрази...
И задължително - перчем.
/Не мога празното да мразя.
да го обичам пък - съвсем!/
Но имах няколко минути -
тъй колкото за смърт и стих,
преди небето да се срути.
И взех,че му ги посветих.
Наясно бях - за монолога
е нужна другата страна.
Докато той се мери с Бога -
разбиращо да си мълча.
И убедително да кимам.
Да имам ласкави ръце.
И...най-добре да нямам име.
А ако може - и сърце.
Усмихнах му се:"Всичко може!
/И нямам време за лъжи/.
Вземи последната ми кожа -
защо ми е - да ми тежи..."
И...взе.Но вместо да захърха -
запя. И в тъмното разбрах:
Той някога е влизал в църква.

И вместо нея - изгорях.