автор: BlackCat

Един поет - един такъв стар, дрипав,
срещнах в парка по най-крайната пътека.
Как знаех той какъв е, ще попиташ.
Не зная… Със сърце ли го усетих?
Опитах да го заговоря, но напразно,
с глава наведена той тъжно ме подмина,
но чух след мен на птиците да казва,
че и през лятото в душата му е зима.
Обърнах се. Той бе приседнал тихо
на пейката самотна под дървото
и дръзко и настойчиво попитах
защо е тъжен, не се радва на живота.
Но той не ме погледна… Мълчешком
извади книжка - стара и невзрачна.
С ръка приглади я, подаде я с поклон,
приех я с трепет, но видях - той плаче.
Разгърнах страничките малки пожълтели,
мечти и болка грабнаха ме в плен,
попивах мислите, надежди отлетели…
Щом вдигнах поглед - той не бе до мен.
Втурнах се във парка да го диря
да върна книжката му - цял един живот.
Питах птиците, но не можах да го открия,
а слънцето се скри, пристъпи нощ.
Поетът стар, след толкова години
пак диря в онзи парк във труден час...
Едно дете днес в парка ме подмина.
Опита да ме спре,
както някога поета аз...