автор: Marta

Стоеше на пътеката и размахваше лениво опашка. Нямаше мухи. И облаци нямаше. Пътеката беше тясна. Щеше да е хубаво да е поточе, помисли си, в тази жега...Представи си , че е топнало крайниците си в поточе и веднага му стана хладно, и приятно му стана даже, поусмихна се чак и задъвка мечтателно крайчеца на ухото си...
- Какво си се изпречил на пътя ми, веднага се премести да мина! - отдясно беше изскочило нещо малко и обло, с големи розови очи и розови уши, и даже с розовикава муцунка, нещото беше пухкаво, но беше ядосано-пухкаво. Розовите му очички гледаха сърдито. Т о го разглеждаше любопитно и продължаваше да стои неподвижно, с изключение на необичайната дъвка в устата си.
- Абе, ти да не си си настъпил ушите..., - нещото изглеждаше още по-ядосано и стана още по-пухкаво, защото разбра, че и въпросът му е глупав - няма как да си си настъпал ухото, щом то ти е в устата, и в яда си започваше да прилича на бяло облаче с розови очи и розови уши...Виж ти - помисли си то, облаци по небето няма, защото са се затъркаляли по земята, и се реши да попита все по-сърдитото и запухкавяло нещо :
- Ти облак ли си?
Сега вече бялото пухкаво нещо наистина се ядоса, чак се разфуча, а розовите му уши пламнаха в червено от яд :
- А ти да не си паднал от небето, а? Май не си виждал друго освен облаци, изплюй си ухото като говориш с мен, изобщо не е възпитано да се говори с ухо в устата. И се премести - тази пътека не е твоя, трябва да мина.
То си извади ухото от устата и премести очите си на гърба, на задната част на тялото по-точно, а дъвканото си ухо премести по-близо до бялото пухкаво нещо, което се гневеше много смешно, и тъй като приличаше все повече на изгубило се облаче, очакваше всеки момент от него да изскочи светкавица, или поне искра.
-Защо да се местя от пътеката? Мен ми е добре тук. Представям си, че е поточе и ми е хладно.
Обаче ядосаното нещо, прилично на облаче, беше зяпнало от изненада насреща му и ако имаше мухи наоколо, те съвсем спокойно можеха да си влязат в устата му.
- Абе , ти...-заекна това смаяно вече облаче,- как така си местиш очите и ушите... и опашката - това последното го каза, защото междувремено то беше инсталирало опашката си в центъра на главата, и сега тя кокетно се размахваше над носа му - почти като помпон и то я подухваше леко, а очите му още бяха отзад и гледаха в противоположната посока...
- Ми, знам ли, - отговори то - винаги съм го можел - инак ще е такава скука.
Да гледаш само напред, а опашката ти да е само отзад, а ушите все в ляво и дясно...Не ми се мисли - пълна скръб.
Сега бялото пухкаво нещо си затвори устата и дори успя да се пообиди малко. Опита да си премести тайно ухото на гърба, не му се получи и се почеса зад него.
-Хм, ти си най-странното нещо заставало на пътеката ми...

(после ще измисля останалото;)