автор: djungla

Ако нямате цел, не поглеждайте към шкафа; ако се изкушите да надникнете, ще ви потрябва смелост, защото можете да откриете всичко - дори себе си...


ШКАФЪТ

Беше едва девет сутринта, когато пъхна малкото сребристо ключе в секрета и го превъртя. Отвори безшумно. Липсваше дори онова привично скърцане, характерно за всяка врата. Пред очите на Хари зейна тъмното вледеняващо пространство на шкафа.
- Няма начин! - измънка сякаш на себе си мъжът.
После извърна глава към своя приятел и, за да поясни подхвърлената реплика, изрече:
- Ще го намерим, въпреки хаоса.
Като каза "хаоса", имаше предвид множеството вещи, отчасти подредени, отчасти нахвърляни върху двата рафта на шкафа, който стърчеше неугледен - метален, небоядисан, незабърсван отдавна, отвънка прашен, а отвътре черно-сив.
Хари протегна ръце и размърда пръсти в латексовите ръкавици, които бе надянал току-що. Първата вещ, която му се изпречи, го накара да трепне. По-точно трепна сърцето му. Хари я докосна едва-едва: малко пухено мече играчка, светлокафяво на цвят, с черни безжизнени очички, плътно залепени към изкуствената козина. Те хвърлиха ласкав пластмасов поглед на огледвача, но в неговото сърце трепването трая само миг. Хари захвърли играчката и жадно се устреми към другите вещи. Живи, очите му бляскаво зашариха из вътрешността на металната мебел, сякаш искаха да изпият всеки милиметър от повърхността. Изведнъж заприлича на вълк, който диво дебне плячката си, алчен и безкомпромисен, готов да я сграбчи на всяка цена, свиреп и нетърпелив, предугаждайки предстоящия пир. Шкафът се озъби насреща му. Мъжът се овладя и бавно, с прецизността на хирург, заизважда един по един предметите, изпълващи затвореното пространство.
Пакет цигари, марка GD, обикновена джобна запалка с надпис "Coca-Cola", снимка в рамка на червенокоса жена в жълта блуза, с бебе в ръце, пукната порцеланова чаша за кафе, полупразен флакон пяна за коса, тоалетен сапун - нов, неразопакован, тъмносиньо горнище на анцуг... Хари с погнуса разрови ъгъла с бельо: бяла тениска, два броя цветни памучни боксерки, едните съдрани в задната част, четири чифта мъжки чорапи. Стори му се странно, че чорапите бяха изпрани и грижливо сгънати един в друг. От дъното издърпа нещо черно, разгъна го и за първи път, откакто бе влязъл, се усмихна - оказа се дамски комбинезон. Хари трескаво запремята останалото на долния рафт - четка за зъби в комплект с евтина паста, самобръсначка за еднократна употреба, шампоан с противен зелен цвят. Кой знае защо го помириса. После бръкна навътре и напипа последното - пакетче презервативи.
Мъжът намигна на спътника си. Засега нищо, казваха очите му. Но в тях вече се четеше напрежение - шкафът го изнервяше бавно, но сигурно. Само боклуци, мислеше си Хари, толкова боклуци на едно място. Откакто се помнеше, беше наясно с някои неща. Но не разбираше, защо хората трупат вещи. Събират ги една по една, уж просто така, докато дойде моментът, в който всяка от тях се оказва важна и незаменима... Тъпи романтични спомени, лазещи дълбоко в душата ти. Ненужни глезотии, които те залъгват в прозаичното ти битие, карат те да се чувстваш единствен и оригинален, когато всъщност, без да усетиш, си станал един от тях - същият ненужен боклук... Но си позволяваш да се мислиш за изключителен, само защото някой си те е нарекъл хомосапиенс, и предпочиташ да държиш отделно скапаните си вещи, вместо да ги трупаш наравно със и до себе си... Дори си стигнал дотам, че изработваш специални места, в които да съхраняваш сивите остатъци от ежедневието си... Глупаво ти се струва да ровиш в някакъв си шкаф, дори и не си помисляш,че там ти е мястото - вътре, сред четирите му стени, близо и непосредствено до твоите "любими" нещица - плявата на твоя живот...
Изпълнен с погнуса, Хари започна да пребърква и горния рафт. Извади зимно шушляково яке, черно на цвят, чисто нова пепитена вратовръзка, вече демоде, светла фланела с дълъг ръкав, две тънички книжки с поезия и няколко писма. Латексовите ръкавици трескаво заброиха пликовете - бяха точно осем. Нервността на Хари като че ли изчезна за миг. Той се олюля, държейки с две ръце писмата, и седна на леглото, разположено на метър от шкафа. Зачете. Безмълвен до този момент, приятелят му отправи поглед към написаното, сякаш текстът го интересуваше извънредно много.
Всичките бяха адресирани до една и съща личност - притежателя на шкафа, и носеха името на един и същ подател - от женски пол. По принцип Хари не обичаше любовните истории, а интимните словоизлияния между мъж и жена направо ненавиждаше. Затова прелисти само едно от писмата, докато се увери, че случаят беше точно такъв - банална сантиментална връзка от рода на: "Обичам те. Страшно ми липсваш. Не мога без теб. Целувам те..." и тем подобни обяснения, достойни да раздразнят всеки уважаващ себе си човек.
- Това е... Като че ли няма нищо тук - процеди през зъби.
Безнадеждно изпусна нещо като усмивка пред преданата физиономия на съществото до него, рязко издърпа ръкавиците и с освободената си дясна ръка погали животното. Този неочакван мил жест отключи първичните реакции на едрото куче. То изджавка отчетливо, навря муцуна във вече празното пространство на шкафа и шумно започна да души. Бяха му достатъчни няколко секунди, за да намери това, което търсеше. Песът излая още няколко пъти и извърна глава към стопанина си. Мъжът скочи като ужилен и докато бъркаше в долния лявъгъл на шкафа, си шепнеше: "Не може да бъде... Не може да бъде!"
Извади миниатюрно пликче, сгънато от бяла офсетова хартия, и го разтвори. Реакцията му беше повече от бурна:
"И този кучи син ще ми разправя, че никога не бил опитвал подобно нещо! Мръсник! Знаех си, още щом го видях. Богато глезено мамино синче! Мухльо... Смотаняк... Дебел кучи син!..."
Наред с обидите към "кучия син", Хари безцеремонно изпсува няколко пъти. После млъкна, разтвори хартията и нежно впи очи в прозрачното пликче, издуто от фин бял прах. Стори му се, че това е дребничко подаръче, пратено му от Господ. Толкова леко, ефирно, но скъпо, като част от съкровище, което винаги бе искал да притежава.
Тази прекрасна гледка би подлудила някой друг, но не и Хари. Замая се, но не задълго. Погледна часовника си - наближаваше 9,30. Значи разполагаше с достатъчно време - богатото маминото синче се прибираше едва след 12 часа. Оттук нататък не се поколеба нито за миг. Знаеше как да действа: направи набързо разтвора, разпечата спринцовката, която винаги носеше, изсмука скъпоценната течност и нетърпеливо я "пренесе" в себе си. Снежнобяла, тя жигоса пурпурния цвят на кръвта и се разнесе в жилите му като глътка живот. Кучето подуши захвърлената празна опаковка от хероина и тихо се отпусна на пода. Полегна и замижа. Хари разтвори щастливо очи. Излегнат разкопча панталоните си, тип войнишки, бръкна в слиповете и... го извади. Заразтрива го, отначало по-плавно, после по-настървено. Притвори очи. Едва тогава на лицето му се изписа наслада. Никой не го видя. Процедурата трая няколко мига. После мъжът се унесе. Когато след около два часа се измъкна от унеса и срещна оцъклените черни очи на куклата-мече, захвърлена в края на леглото, не се смути. Надигна се. Дали беше доволен или не, нещастен или щастлив, не можеше да се каже. Насреща му, изпразнен, облещил тъмното си пространство, зееше шкафът.
Хари се засмя.


"Шкафът" - един от 12-те разказа, включени в книгата ми "Дефектна хроника" (изд. 2006 г.)