автор: dobilz

Ще ме забравиш ли?
Никога!
Аз съм дъжда по разплаканите ти мигли,
планинският вятър, ровещ косите ти
сутрин, когато посрещаш изгрева!

Аз съм лунната самодива,
дето нощем в съня ти броди,
онова - неземното, дивото,
дето душата ти млада тревожи!

Ще ме откриваш там, сред звездите,
когато с нея гледаш небето,
неволно и плахо ще се усмихваш
на топлината заляла сърцето ти.

В ръцете, които те галят,
в трапчинката на хълма отсреща,
в уюта на твоята стая,
в светлината и мрака,
в страстта си гореща ...

Ще ме забравиш ли?
Никога!
Защото забрави в мен част от сърцето си ...