автор: althaea

Как няма
яма,

достатъчно дълбока,
за да те хвърля там.
Сама не мога да я издълбая.

На плитка няма да те дам.

Безмълвен лист в потока
на устните ми вече си играе
и тих, отронен
се свлича тъжно като дрипа.

Надеждата
от тишина преляла се разсипа
в трева,
и в нея се оглеждат
очите на милиони локви,
тревата за това е мокра,

надеждата -
със пепел я посипах.

Заключвам сълзите зад ципа
на най-лилавата си рокля.