автор: kali

623г. пр. Хр.,
денят на Майското пълнолуние,
гр. Капилавастху

Той се родил в приказен дворец. Кръстили го Сидхартха, което означава "изпълнено желание". Знатни брамини предрекли величието на принца....

Градините в двореца на крал Судходана. Церемонията по кръщаването- петият ден от рождението на принца.

Брамините огледали детето и открили белези, предвещаващи величие. Отшелникът Асита се доближил дод детето, което го гледало с любопитни очички и застинал сякаш го осенило провидение. Той бавно се обърнал към краля и кралицата и поднасяйки им почитта си, загаварил с важен тон:
- Кралю, синът ти Сидхартха има белези на човек, който ще стане или велик монах или просветлен.
Кралят не бил доволен от отговора на монаха, защото това значело родът му да бъде прекъснат.
Учителят отново заговорил:
- Слънцето измамно ще разбули той
на душите повярвали ще донесе покой...
С тези думи мъдрецът се оттеглил и оставил родителите на принца да размишляват върху тях.


Седмият ден от рождението на Сидхартха. Покоите на кралица Майя.

Крал Судходана тръпнел от ужасната мисъл, че може да загуби любимата си съпруга. И когато му съобщили, че кралица Майя е мъртва, той се зарекъл да не позволи на сина си да изпитва същата болка като него и наредил всички болни и стари хора да напуснат двореца. Заповядал най-добрите майстори да роботят по украсяването на палата му и да го направят най-прекрастното нещо виждано някога.
Така Сидхартха растял безгрижен и непознаващ страданието. Животът му бил изпълнен с красота и веселие. Всеки слуга щом се разболеел бил отпращан. Самият крал боядисвал косите си, а неговите лечители приготвяли всевъзможни лекове и мехлеми да поддържат лицето и тялото му по-млади. Всяка прищявка на принца била задоволявана и така един ден той се влюбил в красивата Ясодхара. На шестнадесет години се оженил за нея и им се родил син. В последствие принцът имал и друга жена- прекрасната Гопа и много наложници, които били готови да направят всичко за неговото удоволствие. Но нали у човека уе заложено любопитството, веднъж, докато стоели в разкошните градини и наблюдавали преливащите цветове на залеза, Сидхартха попитал Ясодхара:
- Кажи ми какво има зад стените на двореца? Красиво ли е като тук?
Ясодхара се уплашила от въпроса му, защото знаела, че всичко около тях било добре поддържана илюзия, създадена да направи щастлив принца.Тя направила всичко възможно да заблуди отново Сидхартха.
- Разбира се, че всичко е прекрасно. Светът е място на веселие и радост.Но едва ли ще намериш нещо интересно зад тези стени, любов моя. По добре ме последвай и ще ти покажа нещо много по-вълнуващо.-с игрива усмивка Ясодхара притъпила вниманието на своя любим, но знаела, че той няма да забрави за това.
Един ден иззад стените на двореца се чул проточения плач на жена. Сидхартха се сепнал и спрял разходката си в градината близо до прекрасните фонтани , в които плували разноцветни, феерични рибки. Ясодхара също чула това и се опитала да го разсее с една прекрасна легенда за двама влюбени, но принца не я слушал. Той заявил, че иска да види живота отвън и, колкото и да се опитвала да го разубеди Ясодхара знаела, че е напразно.

- Защо ти е да излизаш извън двореца? Нима тук нямаш всичко? Какво е това, което търсиш кажи и ще го имаш?- с тези думи крал Судходана се мъчел да разубеди сина си, но накрая видял, че е напразно и приел.- Но имам едно условие твоето посещение да се осъществи след два дни.
Сидхартха приел условията на краля без никакви съмнения. Така два дни били нужни на владетеля да подготви улиците през, които щял да мине синът му. Всички къщи в тази част на града били стегнати, хората били накарани да изглеждат чисти и весели и безброй цветя били раздадени, за да украсяват къщите. Старите и болните били принудени да стоят в настрана от тези улици и щели да се охраняват от войници. Когато всичко било готово портите на палата се отворили и пищното шествие тръгнало из града. Сидхартха стоял върху прекрасен слон, а одеждите му били смайващи.Когато минавал тълпата хвърляла ароматни цветя и от всякъде се виждали щастливи жени, деца и мъже, които посрещали принца. Всичко изглеждало както било казано на принца.Щастието и хармонията съпътствали живота на хората. Но изведнъж Сидхартха видял едно куцо момче, което войниците отвеждали в една тясна уличка. Принцът слязъл от слона и тръгнал след тях, въпреки молбите на съветниците си да остане. Той заповядал на войниците да се върнат обратно и те се стъписали и неохотно тръгнали обратно. Принцът казал на момчето да го води и да му покаже как живеят хората. От уличката, на която били се излизало на друга, коята разкривала цялата мизерия и упадък на хорското нещастие- кални локви, прашен път, разкъртени дървени бараки, от които се подоволи чорлави, голи хлапета. Едно дете на около три годинки се борело с улично псе за остатък от храна. Сидхартха онемял. След видяното той бил изумен от вида на стар човек, който едва се движел, кожата му приличала на изсъхнал плод.
- Какво му има на този човек?
Момчето отговорило, че старостта е част от живота и всички ще станем като него. То обяднило, че старостта води до много страдания и болки.
- Какво е страданието и болката?
Момчето било изненадано, че принца не знае това, но му обяснило все пак.
- Ще ти покажа, защото това не може да се обясни.- и то го завело до една къща, която болестите си били свили гнездо и изпивали силите на едно малко момче и неговия дядо. Сидхартха мълчал и следвал момчето и мъка се четяла в очите му. До малък вир се били събрали групичка хора и украсявали тялото на покойник с цветя и благоухания. След това най-възрастния подпалил кладата и пламъците погълнали тялото.
- Какво правят тези хора?- попитал озадачен принца.
- Това е погребална церемония близките на този човек кремират тялото му и се молят за неговата душа.
- Но той е колкото мен! Нали каза, че хората остаряват?
- Никой не знае какво го очаква. Животът е съпътстван с много мъка, която не можем да си обясним.
Тогава светът на Сидхартха се сгромолясал и той осъзнал, че съществуването му досега е било поддържана илюзия.
Късно през нощта принцът отишъл в покоите на Ясодхара и целунал нея и синът им, които спели спокойно и не подозирали, че той ще напусне двореца, за да търси просветление за страданието на хората.

Двадесет и деветата година от рождението на Сидхартха.

Много скитал в търсене Сидхартха и решил, че може да получи просветление като стане отшелник. Но отказвайки се и от най-необходимото за човека, животът на отшелника се превърнал в крехка нишка, която можела лесно да бъде прекъсната лесно. Сидхартха разбрал, гледайки отражението на изпитото си лице в река Ганг, че не по този начин ще бъде полезен на хората.

Вървейки си един ден умислен той срещнал възрастен човек да медитира на брега на реката. Дълго време го наблюдавал и щом мъжът се изправил Сидхартха го попитал:
- Ще ме научиш ли да концентрирам ума си като теб.
Но мъжът нищо не казал и тръгнал бавно към малката горичка наблизо. Сидхартха го последвал. Щом стигнали до един мравуняк мъжът спрял своя нов ученик и му казал:
- Аз съм учителят Алара Калама. Ако искаш да постигнеш концентрация остани до този мравуняк и наблюдавай до утре работата на мравките. Ще дойда по същото време.- след тези думи учителят си тръгнал.
Ученикът на Алама се опитал да следи живота в мравуняка, но след известно време една пчела отвлякла вниманието му и той се опитал да я прогони. След това си мислел дали няма да се върне отново и така не можел да се концентрира повече. На другия ден, когато слънцето напичало силно и горещината станала нетърпима, дошъл учителят и попитал Сидхартха:
- Успя ли да се концентрираш върху това, което ти казах?
Ученикът на Алама се оправдал.
- Тъкмо, когато започвах дойде една пчела и зажужа около мен.
Учителят погалил брадата си и казал:
- Постарай се да виждаш само това, което искаш и да мислиш само за него независимо от всичко, което ти пречи. Ти също наблюдава мравките, но те не спряха работа, защото са концентрирани само върху нея. Утре по същото време ще дойда пак. - и той оставил вързоп с храна на земята и тръгнал.
Сидхартха дълго мислил над думите на учителя си. Опитал се да се концентрира повече, но рояк комари го разсеяли и той започнал да се отчайва. На следващия ден учителят отново дошъл и разговорът се повторил. Той отново оставил малък вързоп и видял, че Сидхартха не е докоснал предишния. На тръгване му казал:
- Когато тялото не се храни не се храни и духа ти. Постигни баланса между двете.
Така Сидхартха разбрал, че крайностите няма да го доведат до нищо и започнал ден след ден да усвоява уроците на учителя за концентрация на ума и тялото. Но минало време и той разбрал, че това, което е научил е да постигне върховна концентрация на съзнанието си и друго няма какво да усвои. Затова той тръгнал да търси други пътища към постигане на просветлението. Отишъл при учителя Удаха Рамарита и от него придобил максимална концентрация на сетивата си. Но след като видял, че и при него няма да дастигне до нирвана тръгнал сам да търси пътища към постигането и.

Тридесет и петата година от рождението на Сидхартха.

Сидхартха седнал под дървото Бодхи и приложил на практика всичко усвоено. И в продължение на една седмица стоял там, а богът на смъртта-демонът Мара, се опитвал по всякакъв начин да му попречи да достигне да просветление. Той използвал всички коварни средства, за да отвлече вниманието му, но накрая бил победен и Сидхартха стигнал до нирвана.
Той тръгнал по долината на Ганг да проповядва учението си и в началото враговете му били повече от привържениците.
Една вечер той стоял със своя верен ученик Ананда и той му казал:
- Учителю, не очаквай всички хора да разберат възвишената ти мисия. Може би още не са готови да я приемат.
Сидхартха гледал някъде, но в невидимия за очите свят.
- Нима не е по-лесно щом аз им казвам, че има четири благородни истини, които трябва да осъзнаят- има страдание, има причини за него, но има и състояние на ума без страдание и път за неговото прекратяване. Казвам им, че за да се избавят от него трябва да следват Благородният Осморен път, но те сякаш не разбират и се шегуват с това.
- Учителю, трюбва да знаеш, че дори сред учениците си имаш неприятели. Някои завиждат, други не вярват, защото хората говорят, че ти си Буда- пробуденият, спасителят на мъките им. Но в Индия има много школи и учения, които имат голям брой привърженици и са против твоето учение.
- Но те не знаят истината, само заблуждават хората.- в гласа на Буда се прокраднало отчаяние.- Мислех, че ще е лесно да споделя това, до което достигнах след толкова време, но се оказа трудно.
Ананда сложил ръката си на рамото на учителя си:
- Школата Локаята е една от най-силните и тя както и други те смятат за опасен враг, защото противоречиш на техните учения.
- Един ден всички ще разберат заблудата си, но още не е дошъл моментът. Трябва им време.

Краят на едно начало.

Все повече хора вярвали на Буда и искали да се докоснат до учението му, защото виждали в него възможност да се спасят от страданието. Неговите проповеди вълнували хората и въпреки многобройните си противници станал символ на ново начало.
Разказват, че предсказанието на брамините се сбъднало и донесло на човечеството един велик водач, който не се отказал да проповядва истините, в които бил просветен.
Верният му ученик Ананда казал, че преди за затвори очи последните думи на осемдесет годишният учител Буда били "Нищо не е вечно."