Избяга времето
по хълма на мечтите.
В подножието му спирам
като пред прозрение.
Една след друга
късам от косите си
звезди,откраднати
през лунно затъмнение.
Отвързвам от очите
отражения
на влюбени слънца
и на луни,
разкриващи безсънни
откровения
и приказки,
в които ме боли.
От раменете ми
се смъква плащеницата
извезана от мамещи химери.
По себе си оставам
и съм никоя,
преди в болезнен миг
да се намеря.
На рамото ми
плачат ветровете,
които се отказах
да догоня.
Изтривам с длан
последната сълза
на цветето,
което е обречено
да помни.
Напипвам в мрака
спрялата си същност
и се завръщам
сляпа от вина.
И чувствам как
отново ме прегръща
чиста,благодатна
тишина.