автор: sashtata

Като вълче в зоопарк.
Понякога въздух не стига.
Жълтее в очите
пълнолунният мрак
и дълбае от вътре
вой като писък.

Не е лесна такава
една самота -
сред тълпа от зяпачи
разнолики и чужди.
Не заменя решетката
твойта гора,
леденее в дълбокото
примиреният ужас.
Забранени посоки,
забранени слова...
Не решетка те спъва.
Вълче ли си?!
Очакваш
/и пред себе си
дори не признаваш/,
а стискаш здраво
зад зъби ключа...