автор: Marta

Има далечна, различна земя. Зелена, гореща и на цветни петна. Там летят пъстри папагали, препускат зебри, антилопи и жирафи. Носорози честичко топуркат. Крокодили и хипопотами тежко се цамбуркат.

Там живеят и слонове. В едно слонско стадо живееше и нашето слонче Дадо. То беше едно много мило слонче, но можеше да ходи единствено заловено с хобот за опашката на майка си, защото нищичко не виждаше. Някои слончета се раждат така, уж имат очи, а с тях не могат да виждат. Те са слепи. Това не пречеше на слончето да играе с останалите слончета. Играеха си на най-различни забавни игри през целия ден. Ходеха до реката, къпеха се и се пръскаха вдъхновено. Късаха сочни, ароматни, слади и вкусни плодове със своите пъргави хоботи. Слончето Дадо имаше рядък талант, то бе безценно за своето стадо. Винаги познаваше кои плодове са развалени, кои стават за ядене и кои са направо отровни. И предупреждаваше останалите слонове. Дадо и чуваше по-добре от другите в стадото. Ушите му се переха на всички страни и ловяха всеки съмнителен звук. То беше като антена на своето стадо. При всяка опасност издаваше тръбоподобен звук и слоновете поемаха на път.
Слончето си имаше мечта. Много силно желаеше да полети, защото вярваше, че ако стигне до небето там няма да има нужда от очи и от опашката на майка си, за която да се държи. Вярваше, че там дори, може да почне да вижда без да му трябват очи. То беше едно много добро слонче, никога никому не бе сторило зло. Една нощ сънува, че ако силно маха с уши ще може да полети. Още щом се събуди почна да опитва. Помаха-помаха-помаха - започна да се олюлява, да залита, краката му се отлепиха от земята и малко по-малко започна да се издига нагоре. Чудо! Слончето полетя. Първо се чувстваше странно. Само, без земята под краката и без опашката на майка си за която да се държи, но съвсем скоро започна да се чувства добре. Дори много добре, направо страхотно! Беше му леко-леко, слънцето го галеше по гръбчето, вятърът му пееше окуражителна песничка.

"Лети ми, мое малко слонче,
лети ми, сивичко балонче,
знай зад очите световете
по-шарени са, и са светли!"

Слончето Дадо се чувстваше прекрасно, както никога досега. Разбра, че може да вижда всичко с голямата си душа. И саваната зелена под краката и златното слънце над главата и малките сиви точки, в които височината бе превърнала приятелите му.
То бе най-щастливото слонче на света.
Бе стигнало мечтата си и бе я превърнало в свои крила.
Различните слончета са също като другите, дори са много по-смели.
Различните слончета успяват да полетят, защото вътрешните очи са много по-силни.
Приказката не казва какво стана със слончето по нататък. Тя просто разтвори криле и отлетя да го догони.