автор: rosana

Като разцепление
залеза се вклинява
между деня и нощта -
огромна оранжева пропаст,
която трябва да прекося.
Аз поглеждам
от ръба на раздялата -
на отсрещния край
е нощта.
Носталгична
и безвъзвратна -
няма друга врата.
Колко сила -
да преминем през залеза!
Колко страх,
че ще бъда сама!
Ти си смел,
но това е раздялата -
не мълчи,
не преглъщай плача.
Притъмнява.
А нощта ще е дълга,
ще е болка от пропастта,
от безкрайните разстояния -
сякаш пак ти протягам ръка,
сякаш може да има завръщане...
Ала залеза е необратим -
в самота ще очакваме утрото,
сами изгрева ще прекосим.