- Не е справедливо,
че съм обречена да умра,
когато те отделят от мен,
захлупила черупки мидата.
- Но аз съм твое творение, чрез мен ти се обезсмъртяваш, зауспокоявала я перлата.
- Е, и моят седеф е красив. Но е твърде крехък, уязвим, а ти си трайна, ценна дори с помътнен от страданието на времето блясък.
- В мен може би ценят преди всичко търпението, с което ме създаваш, усмихнала се мило перлата.
- Ти доставяш наслада, защото въплъщаваш стихиите: безбрежността на океана, гълъбовото на небето, ефирността на въздуха, обгърнали прашинка от земята...
- Нима съм създадена, за да олицетворявам устрема и вечното издигане на зрънцето пясък над прозаичността?
- Ти си орисана да символизираш съвършенството. Но в теб, уви, не пулсира живот. Не умираш като мен, когато ни разделят, но и не би могла да живееш истински, въздъхнала за сбогом мидата.
- Да, поемам по своя път...
Всъщност, перлата оживява от всеки нежен допир.