автор: Princess

По неразтворените страници на дните впивам аромат на мастило.
Трудно ми е да ги разлиствам…без лицеремие, без страст, без белия лист, който потъва в очите ми и ми носи странно успокоение. Вървя към истината на ада или на рая по никое време на разсъмване. Анонимноста на откровението е сриваща. Случва ми се дори и на мен….тогава, когато светлината на утрото пробелява в лицето на прозореца и слепва очите ми до мига, в който те ще потънат дълбоко в мен - неотворени, неоткрити, по своему женствени и проглеждащи…Утрото прокапва в мислите ми, в чашата кафе, топлеща дланта ми, в малката капка, която пълзи по езика ми, търсейки своето опрощение и голготата, в която ще се стопи…Адът е добро място за смях, за опрощение - не. "Адът това са другите" - Сартр. Отрицанието ми го разпъва на кръста - Адът е всеки сам за себе си. Раят? В пепелявото майско утро, в миговете, в които се стаявам съблечена в себе си, във влажните, прогизнали редове, които връхлитат ума ми и раздвижват ръката ми, с която чертая контурите им сега…Мисълта ще легне потресена от откровеното ми словоблудство, ще загърне недевственото си вече тяло, сумтейки, разпилявайки се по краищата, по ръбовете на светлината, по пътя към Слънцето - бездомна, нехайна, натежала от тайнственост, отворена в смълчана ъгловатост…Добро утро слънце. Добро утро…