автор: Marta

Пощальонът на вторник стремглаво се спуска
с велосипед по сънливата уличка,
велосипедът му - един цветен и лъскав,
украсен с ленти ветрени, лудички.
Пощальонът носи писма, телеграми,
разни разписки, сметки и бланки,
с вестници, шарени от мелодрами
е препълнена кожената му чанта.
Звънецът се смее -
кристални камбанки замерват вратите, прозорците,
стъклата отвръщат му - бим-бам-бим-бан-ки -
прозвънтяват и ококорват се...

Пощальонът пристига, отдалече се чува,
уличката от него до бум се издува,
сякаш, че нещо я напушва на смях,
сякаш, велосипедът с гуми я гъделичка
и павенцата даже са несамотни с тях
и всичко изглежда така по-различно.
Най-чудното на този пощальон обаче е
не звънчето, което се смее,
и не лентите, които си пеят
и не зелената му униформа и бялата фуражка със златна кокарда,
и не велосипедът му - изрисуван с внимание,
и не че си върши работата с такова старание,
а това че на дръжките отстрани има завързани
два огромни грозда със пъстри балони
и когато се спуска
ги пуска един по един
и уличката се пълни цялата и нагоре полита един огромен, шарен, бавен облак,
който обърква птиците и се закача по жиците
и се навързва по клоните
и се обалонват те...
Дцата се втурват да го догонят,
децата са весели и щастливи,
във вторник писмата не са никак криви,
а дори и да няма все добри новини,
пощальонът сам е новина най-голяма,
и вторникът става най-истински жив,
Не ми се мисли какво ще е, ако пощальонът го няма.


(За тези, които празнуват с мен моят ден :)