автор: libra

Тя стоеше върху масата и трепереше.Ноктите и чегъртаха върху метала, не бе дразнещ, но бе отчетлив звук.Вероятно бе вече сляпа, но когато той я погали по главата, вдигна поглед към него.Нейният собственик.Бяха я довели за онази последна инжекция от милосърдие за да не се мъчи.Ветеринарният лекар, който ми бе добър познат също го преживяваше.
- Да изляза ли - попитах.
- Стой си - каза той.
Има неща които отчетливо се запаметяват и остават завинаги.Може да са дребни и не лично касаещи неща.Може и да са лични.Остават завинаги.Понякога се връщат като усещане.
Имаше нещо страшно потресаващо в онзи сляп поглед, нещо невидимо, нещо което е свързвало човека и кучето през всичките тези години.Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света.Любов.Тя умираше от старост.Собственикът беше около трийсетина годишен.Доктора ми беше приятел.Аз бях там точно в това време и на това място и видях нещо което никога няма да забравя.Както няма да забравя че не бях в това време и на това място и закъснях с няколко минути за да затворя очите на баща ми които никой не бе затворил под чаршафа който бяха метнали върху него.Гледаха към вратата, чакал ни е.Мен и майка ми.Онази нощ и казах да си отиде да поспи няколко часа.От милосърдие.За да и спестя смъртта на живо. Защото го знаех.Аз също излязох за малко.Закъснях с няколко минути, които сигурно са имали смисъл.
- Ти поспи, а аз излизам за малко и ще дойда - така му казах и той ми е вярвал, както аз му вярвах, когато ми казваше „не плачи мойто момиче пази го в тайна, не бива никой да разбере че те боли.." какво е едно ожулено коляно, ще мине и пак ще се смееш.Чакал ме е.Закъснях с няколко минути.
- Нека опитаме за последно, ще и сложа нещо друго и утре сутринта пак я доведи и ако не се вдигне едва тогава ефтаназия, нека да сме сигурни че сме направили всичко - вереринарния лекар извади спринцовка и докато говореше гледах лицето му, преживяваше го, беше добър лекар.Малко са такива.
- Има ли смисъл - каза притежателят на кучката.
- Винаги има смисъл, докато не направим всичко което зависи от нас и едва тогава няма смисъл.
- Какво ще ми струва - попита собственикът.
- Нищо не струва - отговори докторът.
Човекът прегърна кучката и излезе.
Искаше ми се да прегърна доктора за човещината му към животното, но само изпушихме няколко цигари докато си говорихме за времето, света, хората и милосърдието и за това че за немските овчарки е характерно да са чувствителни когато е студено и се случва да им се схващат задните лапи и че правилно съм го лекувала.
За мениероподобния синдром на дъщеря ми отделих много време, с часове говорих докато се успокои че е само от нервното напрежение на възрастта и времето.Тя ми вярва.
- Не плачи мойто момиче, всичко ще е наред, всичко ще е наред, аз съм тук, ще премине - казвам и, в сред хаоса в който съм и за който тя не бива да знае.Обичам я.
Дъх не мога да си взема, но никога вече не закъснявам и минута а тя вече се смее.
Значи всичко е наред, както казваше татко.