автор: Leni

Един ден слънцето се заигра по повърхността й...погали вълните,които се образуваха от плясъка на опашката й....потанцува по люспите и целуна мидите в косите. Облакът се спря и набухна от удоволствие, защото си помисли, че прилича на къдриците й.Тя обичаше да си играе с вълните. Харесваше й да подава устните си на вятъра, а той да ги гали докато се напие със сол.
Харесваше й да си плете венци от водорасли и да шепти с прибоя. Имаше си една пещера в онези скали, които на изгрев приличат на сребърни -отиваше там когато искаше да помечтае. Беше самотна,защото подари магията си. Искаше да сподели вятъра, облака и слънцето...Жадуваше поне един път да бъде с еднорог и после да умре от ново заклинание. Спомняше си, че танца не й върна думите...
За това,тя понякога тихичко си пееше захлупила гласа си в раковина, защото знаеше, че когато ромона й стигне до рибарите, ще оплете мрежите им и ще прогони рибите.Ще блъсне лодките им в скалите - онези същите скали където се криеше, и от които рибарите виждаха примамливия пристан на мечтите си като спокоен залив за отмора,защото на залез слънцето ги заслепява и те оглушават от песента й... И само с пясъчни пръсти рисуваше думите, които да извикат еднорога.Проклета бе в мълчание.
И мълчеше...свита в отраженията на изгрева и на мислите си някъде дълбоко в своята пещера.По стените й с годините беше рисувала... спомени, нежност, любов, битки, жал и болка....Тя беше дива.Къпеше се в бурята, урагана й сресваше косите, коралите и бяха дреха.Тя искаше да е дива.Плашеше се от опитомяване...
Един ден слънцето сякаш заспа в очите й. Просто едно мигване и...стана тъмно. Не знаеше дали е ден или нощ.И беше толкова тихо! Гмурна се до дъното.Сви се в най-голямата мида. Повъртя бисера из ръцете и..... чакаше..... чакаше ...знамение. Някак си вкусваше надеждата, че ще усети, че ще разбере...Чакаше еднорога, за да я отведе в тихото, защото после той трябваше да бъде свободен.... Така бе орисано!
Протегна ръка в тъмното и Го усети. Усети пулса му някъде дълбоко в шепата си...Примигна...После отвори широко очи и бясно заплува към повърхността.Загреба и понесе всичките си богатства които знаеше. Носеше всичко,което би ду дарила, защото магията Му туптеше във вените й. Изплува и се отпусна уморена на скалата.Вълните лееекичко я галеха.Като погледа му, като нежното докосване на гривата му па гърба й...Не мислеше...Не искаше нищо друго освен да изпие силата му...
Тя знаеше, че няма да умре сгушена в гората с него.Той знаеше, че няма да ослепее от аквамарин с нея...Само, там на скалата, в лунното, в тихото очакване на изгрева, в ласкавото на повърхностната граница на двата им свята, бяха заедно...Шептяха си за вълшебството и го пиеха от дланите си...Миг! и всичко ще изчезне в гмурването на вълните, в повея на неговия бяг. Думите им ще превърнат мрежите на рибарите в кристална нежност, в копнеж по страст, в хъс за сила, в жажда за докосване...в покой и чакан прилив.
Някога, когато слънцето потърси пак къде да се пързулне, ще си спомни как целувките на еднорога са танцували по седефената Й повърхност. Вятърът ще ожаднява в лятна буря и ненаситно все ще пие от вълните...онзи техен огън.Облаците ще се извалят от мъката по див галоп. Брегът ще се отрони във въздишката на хубав спомен. Толкова е тихо след магия...
Той ще загуби пътя към брега....Русалката ще спи в мида...