автор: Satyrr

"Онази вечер разбрах, че повече никога няма да разказвам приказки за лека нощ, пък и за добро утро."

Мама правеше невероятен сладолед.
И хубави шалове правеше, тогава много обичаше да плете, помниш ли? Хубави и меки, точно като онзи, който ти подарих миналия месец. Виолетов беше, ти каза, че бил любимият ти цвят. Като люляците през лятото, които оставяме да висят от терасата.
Обичах да ти напомням, че с този шал си по-красива и от люляците, и доколкото помня, и ти обичаше. Не го показваше, но аз знаех. Сега като се замисля, май знаех всичко за теб, че и неща, които ти не знаеше. Беше някаква странна психологическа плетеница тази наша връзка. Макар и приятна да беше,и същевременно странна като люляците, и като онзи твой шал.
Виолетова.
Понякога обичахме и сладоледа на мама, друг път просто го унищожавахме. Тази миризма на канела и блестящата на слънцето порцеланова купичка от любимия й китайски сервиз. Винаги я оставяше на ръба на терасата, някъде между цветята. А имаше завидно количество цветя. Всъщност цяла градина си беше терасата в онзи апартамент, а и само към градини гледаше. Някои хора цял живот мечтаят за такава градина, а ние не можехме да се отървем от нея. А и като гледаш нещо красиво всеки ден, всяка сутрин и вечер, всеки път щом отидеш до тоалетната или се промъкваш нощем към хладилника, все някога свикваш с него. Някак си спира да ти прави впечатление. Така беше и с нас или поне така мислех тогава. Затова пък порцеланът блестеше двойно сред обичайните листа. И миризмата на канела. Чесно казано, не помня да съм й устоявал някога.
Онази вечер разбрах, че повече никога няма да разказвам приказки за лека нощ, пък и за добро утро. Няма да подарявам шалове. Да наблюдавам градини.И още куп неща няма да правя. Тъмно беше, а люляците висяха от терасата, по-виолетови от всякога. Разноцветното ухание на канела беше всички мои желания. Поне тогава и поне това от сладоледа на мама. Ако сега кажа, че никъде по света на правят такъв следолед, едва ли ще съм далеч от истината.
А порцелановата купичка леко блестеше горе. Сякаш ми намигаше. Приближих се без да знам защо и тогава го видях. Виолетовият шал. Висеше от ръба на парапета между гъстотата на люляците и едва се забелязваше. Но беше там, убедих се. Очите ми никога не лъжат. Като изключим един-два пъти.
Повиках те по име, може би защото не се сетих друг начин. Дори тишината не ми отговори. Нямаше те. Беше си отишла така, както всичкия онзи сладолед с канела, който очистихме от порцелановите купички досега. Не го каза, но аз знаех. Виолетовият шал знаеше.
От тогава те чаках. Стоях под терасат с люляците, представяйки си, че някъде там още има една купичка от сладоледа на мама. Една част от теб. Имаше толкова много неща, което можеше да ми кажеш, все думи, о да, кажи го с думи, това е единственият начин. Така казват, пък аз им вярвам. Може би искаше да го кажеш, да го изпееш, да го изрисуваш. Може би искаше да го оставиш за мен. Но не го направи. Единственото, което остави беше онзи шал, част от дузината, които мама изплете тогава. Но този беше твой, само той беше такъв. Само той беше виолетов. Тогава знаех, че си му прошепнала всичко, което не можа да ми кажеш с думи.

Въпреки това не го взех и днес още ме е страх да го докосна. В онова писмо нямаше нищо, нито една буква. Само този шал. И сега като го гледам ме е страх. Разбираш ли мама винаги бродираше в единия край инициалите на този, за когото го правеше. Никога не пропускаше. А там, висящи от онази тераса, бяха моите собствени две буквички.

Казват, че с люляците идва пролетта, настъпва краят на снеговете и дебелите палта отиват в най-задната част на гардероба за около месац. Е, аз не им вярвах. Защото моите люляци отдавна бяха тук, а пролетта нещо ми убягваше. Да, знам, знам. Без теб моята пролет никога нямаше да настъпи или поне очите ми щяха да са затворени за нея.
И разбрах. Ти не съществуваш.
Имаше нещо в онзи сладолед и в цветята, и виолетовия шал, не го казваше директно, но аз знаех.Нещо необичайно,мислех си, а всъщност бе съвсем обичайно. Липсата на твоето присъствие, това беше. А после и птичките го припяваха и го пишеше навсякъде като някакъв протест.Ти просто не съществуваше, макар да не беше така просто. Всичко го знаеха. Беше мой ред да го повярвам, въпреки всички писма, на които пишеше твоето име. Но аз не ги отварях. Нямаше нужда да видя по парченце виолетова вълна във всеки плик, казваща ми всичко, което ти не посмя да напишеш на хартия.
Затова избягах.

Онзи ден знаеш ли, случайно попаднах на писмата, които не бях отворил толкова години. Реших, че е време, защото така беше. Всъщност вътре нямаше нищо от виолетовия шал, който ми подари, и на който извеза инициалите ми, за да не забравя, че е мой. Бяха просто малки пожълтели листове хартия. С твоите думи.
После мама направи от неяния сладолед, онзи с миризмата на канела. Все още мисля, че е невероятен. Виждаш ли, проблемът е, че освен да прави сладолед и шалове, мама приемаше нещата твърде насериозно. Аз и казах, че не съществуваш, защото мислех така, макар да грешах. Тя се погрижи да не гре-ша повече.

Мама почина миналото лято, под терасата с люляците. Понякога ми липсва, но се заклех, да им го върна. И до днес от време на време получавам писма, чета ги и ям от канеления сладолед, който сам си приготвям. Все още мисля, че е невероятен. Повтарям си, че всички тези там, зад терасата не съществуват и после правя необходимото това да не бъде грешка. Е, понякога приписвам заслугите на мама. Сигурен съм, че няма нищо против. И си живея. Със сладолед, несъществуващи хора и писмата, на които отговарям, за да им обесня как стоят нещата. Както този път.
А сега ме извини, трябва да се връщам към писмата.
Имам още много работа.



Peter®12.5.2006