автор: Satyrr

"Метър, два. Двайсет."

Тича. Мускулите пулсират, дъхът се губи някъде между широките му крачки.Студени капки се стичат по лицето му,улавяйки слабата слънчева светлина. Очите му са празни. Това, което би трябвало да е зад тях сякаш е потънало в някаква игра с даденото му от природата тяло. Кой ли, кой ще победи?Не знае.
Само тича. Това е правил цял живот.

Малко момче, слънце, пеперуди и зелените листа на лозето. Играят си заедно. Едно, две, три, брои коловете познат глак в главата му. Едно, две, три, стъпки остават зад него пак и пак. Протяга ръка, но не, твърде малък е, твърде малък. Изящно очертаните крилца на пеперудите се вдигат и спускат така бър-зо, че преминават в някаква жълта мъгла. Пърхат, както казва майка му. Той тича зад нея, а тя се вие и танцува във въздуха. Някъде отгоре слънцето тича с тях и им се смее.
Отново протяга малката си децка ръка и ето, още малко, и ще я докосне. Лозето не свършва, а изрисуваните жълти крилца се оглеждат в сочното грозде. И пак тича, посяга за нея, но тя е твърде бърза, той - твърде малък. Тя лети. Той тича. Краката му са все по-тежки, сякаш тъпчат празните му дробове. Спъва се, пада, ето я, ето я там, в далечината, върти се из въздуха и му се присмива. Все така жълта, все така красива. Трябва да стане, но той е само малко момче, а тя е пеперуда, която се смее. Смеят се заедно със слънцето, а лозето не свършва, не свършват зелените листа и мокрите тежки гроздове. Става без да изтупа прахта от себе си.
Обръща се. Тича. Това е правил цял живот.

Някакъв прожектор свети мощно срещу него, не е един. Ярките светкавици на апаратите се завъртат наоколо като фойерверки. Силен мегафонен глас говори нещо, някакви думи, едва успява да чуе името си, чува го и целият стадион. Публиката изригва. Знамената се веят навсякъде, барабани, бели ленти и мегафонни гласове летят из въздуха. Той стои като статуя, отпуснат пред бялата линия на старта. Мътночервената писта е пред него. Поглежда на дясно, не е сам, още седем пъти гласът произнася име. Още седем пъти изригва публиката.

Тича, мускулите са бутала, краката - машини. Ритъмът е агресия, стъпките са като барабани по асфалта и всичко е музика. Празните тераси бягат от него, вятърът вее проснатите чершафи и косите му. Метър, два. Двайсет. Увеличава темпото,потта капе по вятъра зад гърба му. Едни твърде познати малки кри-лца проблясват за миг в периферното му зрение. Пърхат. Няма да спре.
Метър, два. Двайсет.

- Мамо?
- Да, миличък?
- Някой ден ще бягам толкова бързо, че малките жълти пеперуди да не могат да бягат от мен.
Жената гледа малкото момченце с интерес и нещо повече, което той ще притежава в този някой ден.
- Но те летят.
- Да... ще летя!

Докосва стъпенката, палците на ръцете му достигат бялата линия на неговия коридор. Готов е или поне така мисли. Винаги е готов. За момент вдига глава. Милиони малки жълти пеперуди вдигат крилца заедно с него, а на трибуните няма хора. Те са навсякъде, малки и жълти. Милиони крилца, изящни и ефирни се раздвижват едновременно, и едновременно в някакъв особен хор, пърхат. Предизвикват го.
Стиска зъби.

В съвършен синхрон краката му прескачат улиците. Една по една стават минало за него. Те нямат значение. Само тичането има. Вече не брои дните, часовете, обиколките, не пресмята. Просто тича. Този път ще тича, докато мускулите му не експлодират и не се удави сред липсата на въздух. Докато потта на потече по очните му ябълки и краката не се преплетът. Докрай.
След това още малко.

Той е момче, младеж, възрастен. Старец. Расте, изживява своите дни един след друг и тича. Това прави цял живот, защото това е неговият живот. Една майка увещава детето си да не го прави, една пеперуда бяга пред него, лети. Една мисъл се върти някъде из тунелите на неговото подсъзнание. Изплува, пеперудите са жълти.
Затичва се.

Някъде прокънтява гръм на револвер. Ето, пистата е пред него, това е неговият коридор, неговият единствен шанс. Седем чифта крака се изстрелват покрай него в един кадър. Публиката оживява. Пеперудите пърхат.
Само той стои.

Въздухът се огъва покрай него и като на филм прескачат погледа му хиляди незначителни коли, незначителни хора, хиляди сгради без причина и хиляди случващи се неща, които нямат значение. Мисълта изплува отново, но другаде, след толкова години. Нищо няма смисъл, освен тичането.
Всъщност не. Той лети.

Една пеперуда плавно свива жълтите си крилца върху голямото лозово листо. Протяга ръка и с едно бързо движение вече я притежава, макар в нея да не е останала и прашинка живот.

Всичко е просто кадри.

Отваря шепа, вътре лежи парче зелено листо. Малките крилца се извиват в утринния въздух, жълти и изкусни. Тя бяга от него. Подиграва му се.
Стиска зъби.

Всички са просто кадри.

Протегната ръка никога няма да достигне тази пеперуда, която му се подиграва и лети. Никога, никога. Стиска зъби и...
Никога ли?

Ето я, малка, ефирна и жълта, каквато е била винаги. Излита плавно от бялата стартова линия играейки си с въздуха. И с него. Седем други са някъде там, напред. А пеперудата лети и той трябва да е последва. Няма избор.
За него времето спира. Всичко е един безкраен кадър е едно лозе, пеперуди, сгради, хора и една писта, която е пред него. И ето, за пореден път в живота си, той тича.
Мускулите са бутала, той е машина.

Метър, два, двайсет, те са все по-близо...по-близо... няма да успее. Знае го. Тогава той поглежда там, където никои очи не могат, там, някъде в себе си, където е пазил всичко онова, което е една човешка воля, и той го излива в краката си. Въздухът се отдръпва от крачките му, нещо става, някакво излъчване, публиката го усеща.
Тишина. Пеперудите мълчат.

Метър, два. Двайсет.

Всяка стъпка изкривява земята зад себе си.

Още един миг, един кадър и ще е с тях. И пред тях и... уникална болка раздробява съзнанието му на малки жълти парченца, влакната се късат едно по едно, пистата се завърта около него, и всички пеперуди по трибуните се смеят.
А той лежи.

... но някога, някъде там, някъде другаде, в някое друго време или място, той продължава да тича, една бяла лента изчезва под краката му и целият стадион изригва. Той лети, а неговото име се носи из въздуха. Вече никога няма да вижда пеперуди.
Реалноста е относително нещо.


Peter®10.5.2006