автор: Satyrr

Имам една свободна минута.
ВРЕМЕ?



- Чичко, колко е часът?

Няма да му кажа. Не и този път. Ако му кажа истаната, в очите му ще съм още един луд. А аз не мога да лъжа. Не е в кръвта ми. Казват, кръвта вода не става. Вода не.По-скоро водка. Като онази полупълна бутилка в джоба на якето ми. По-рано те ми прошепнаха часа, издадоха тайната си. Водката помогна да повярвам. Поне в това я бива, признавам. Та няма да му кажа, не, тайната си е за мен. Толкова тайни в този живот, пък само тази ми остана. Скътал съм я на сигурно място...

- Хайде бе, чичко, хайде кажи!

Трябва да си ходя, така ще му кажа като устата ми отново започне да се отваря. А пък стоя. Като някой неканен гостенин, приканват ме да си ходя, пък аз стоя. Чакай, всъщност приканвам сам мене си.И пак не се слушам. Баба ми постоянно повтаряше, че съм бил непослушен.

- Моля теее!

Не ме моли, гадна крастава жаба, моля се на ум. Остави ме на мира. То ме моли, пък аз него. Ама не. Какво да го правя? Малко време да имаш, и то иска да знае колко голямо е. Като че за някакъв вид самочувствие пак да ти избяга. Не искам да му кажа, не трябва. Настоява. Обръщам се, въртя се, все е там. И в очите на тълпата. И в огледалото. Навсякъде. Но най-вече в сре-бърния часовник на ръката ми. Не искам да му кажа. Че то само не знае ли?
Искам да ме остави на мира. Опа. Тука сбърках.
Какво да направя, като часовникът показва дванайсет и една минута?...

- Благодаря. - И си отиде.



Peter12.5.2006