автор: alisa

Това ни е последната награда
и вече знаем - просто няма прошка.
И двамата достатъчно сме страдали
и после сме делили чужди нощи.

И после сме живели по привичка.
Привидното го помни разказвачът.
Сега, когато толкова обичам,
прощавам на живота, че се влачеше,

че винаги намираше причина
и винаги си имаше виновни.
Прости, но не тъгувам за невинните
и хич не искам пак да се опомням.

И всичко ми е някак за последно -
последния живот, последна мисъл,
че трябваше да дойдеш да прогледна.
(Такова Разказвачът не е писал.)

Сега ми трябват още сто години
неистово да те живея, да прогледна.
И поздрави от мене на невинните!
Коя съм аз ли? Мисля, че последната.