автор: iv4o

Това е част от една моя пиеса ...
- Добър ден! Вие за този кабинет ли чакате? Болни ли сте? А, грип - карала съм го, не се притеснявайте - ще мине, няма на къде. Неприятна болест е, но минава.
Аз ли? Аз винаги съм тук - откакто съм се родила. Всъщност още от преди това.
Работата е там, че майка ми, много красива и мила жена, уви карала тежка бременност и много често идвала тук, в същата тази болница на преглед. А и баща ми, тогава млад и свенлив студент по медицина, страшно се притеснявал за нея. Водел я, пак тук, всеки божи ден само за да се увери, че всичко е наред.
Не стига това ами и раждането ми закъсняло с цели 8 дни. За рекордно кратко време тук се насъбрал целият род до 9-то коляно. Дошли, за да помагат, както могат или по - скоро - да се пречкат, както могат. Сред цялата тази олелия, майка ми се успокоявала с това, че не мога вечно да стоя вътре, но аз определено не съм била на същото мнение. Но все пак най - накрая съм се появила на бял свят на заветната дата ..................
Та от тогава ми върви на болници. Още на втория месец от триумфалното ми раждане съм се разболяла от някаква вирусна инфекция. Малкият ми организъм бил под такова нвероятно напрежение, че лекарите твърдяли, че ще е цяло чудо, ако се оправя. Но, както виждате още съм си тук - жива и ... е, добре де, не съм чак толкова здрава. Бабите на село вече ме оплаквали, когато баща ми се обадил да им съобщи, че съм добре. А те отвърнали: "Има защо Бог да го пощади". Има друг път - от тогава непрестанно боледувам!
Не стига това, ами баба ми преценила, че може да решава съдбата ми с някакви си суеверия. Хубаво би било, според нея, да стана лекар, че да се грижа за тях с дядо ми на стари години. Та взела остатъка от пъпната ми връв и го хвърлила тук, в същата тази болница.
Та така... тръгнах на училище и изведнъж сякаш цялата ми имунна система спря да си върши работата. Постоянно, ама постоянно бях болна, всъщност аз още съм. Де що има зараза, аз моментално я лепвам. От толкова отсъствия от училище, лекар не можах да стана, но желанието на баба ми се сбъдна - повече от половината си живот прекарвам в тази болница! Не че вярвам кой знае колко в тези суеверия, но все пак когато има толкова много съвпадения е добре да се потърси някаква закономерност.
И то да бяха само болестите - да, да, тогава животът ми би бил прекалено розов! Аз не само съм най - често боледуващия човек, който сте срещали, аз съм и най - големия карък! От малка нямам никакъв късмет. Вземете на пример училището, където уча - ужасно е! То не, че има кой знае какво значение - аз постоянно отсъствам, но не е там въпросът. Ами апартаментът ми, той е във възможно най - ужасния квартал. Е, не, че прекарвам кой знае колко време там - повече седя тук...
Както и да е, но просто понякога ми се струва, че целият свят върви срещу мен. Даже имам чувство, че законите на Мърфи са писани лично за мен. Само дето звучат малко по - различно. Например онзи дето като си изпуснеш филията, тя задължително пада с конфитюра наолу. При мен е нещо от сорта, че ако си изпуснеш филията с конфитюр, повличаш с нея и цялата покривка.
"Това да си карък си има и своите предимства" - ще кажете. Поне мога да пусна тото за каръци. Е, да, ама - не! Пробвах. Пуснах, даже спечeлих, но по пътя към тотопункта си изгубих фиша и не можах да си прибера наградата. Но все пак някак си ще го преживея, някой ден.
Е, добре, де - признавам си, животът ми не е чак толкова лош.
Ще ви кажа какво имам в предвид:
Една съвсем обикновена сутрин се събуждам вкъщи - да, там, в гадния квартал и както всяка друга сутрин отивам на училище. След това идвам, както всеки друг ден тук, в тази болница и както всеки друг ден чакам пред този кабинет около час и после, както всеки друг ден си тръгвам, но на входа се блъснах в едно момче и любовта ме удари - и то буквално.
И тогава осъзнах - този ден изобщо не беше като другите, напротив беше съвършено различен и красив. Огледах се наоколо - беше пролет: небето беше ясно и по - синьо от всякога, слънцето грееше по- прекрасно от всеки друг път, дърветата също бяха по - красиви, птичките пееха по - весело от всякога. Целият свят беше толкова прекрасен, а как не го бях забелязвала до сега!? Сякаш природата се беше пробудила изведнъж за нов живот. Всичко беше толкова красиво, че не можех да откъсна очи от него и дори за миг си помислих, че съм се пренесла в рая. Това изобщо не беше градът, който познавах до болка. Това беше един съвършено нов свят, който разкриваше красотата си за мен и него.
От този ден насам, аз започнах да живея наистина. Най - накрая отворих очите си за заобикалящия ме свят. Виждах другите хора, вглъбени в себе си. Те бяха като мен преди. Не виждаха красотата на живота и не го ценяха, защото не бяха открили своята истина. Не всеки успява да я намери, защото животът е толкова кратък, че докато се обърнеш назад и него вече го няма. Други пък срещат тяхната истина някъде по житейския си път, но са токова задълбочени в това да я търсят, че я подминават без да я разпознаят. Но за щастие с мен не стана така. Аз я срещнах дори без да съм я търсила - тя се блъсна в мен.
Всичко вече свърши - аз не съм с него, но не съжалявам нито за миг от времето, което прекарахме заедно, защото то не е пропиляно. Напротив през това време аз опознах света за себе си и вече мога с открита душа да кажа, че съм щастлива. Защото за мен щастието е нещо да споделяш, нещо да обичаш и нещо, за което да се надяваш. И ето - аз споделям възгледите си за живота с вас макар и без да ви познавам, обичам света около себе си без той да е идеален и се надявам, че нещата ще си останат такива дори да знам, че няма да е точно така. И като се замисля аз изживявам едно своеобразно щастие, не идеално, но пречупено през моя си светоглед и по своему прекрасно. И сега като погледна - бабите са били прави - имало е защо да живея.
А на вас какво да ви кажа - ами, огледайте се около себе си и ще видите, че нещата не са толкова сиви, колкото изглеждат. Напротив животът е хубав, колкото и да е тежък, защото си е ваш - единствен, неповторим и по своему - прекрасен!