автор: Gargabela

Луната се забули. Притъмня.
В душата ми е също тъй мъгливо.
Ела сега, когато зла тъга
в мен клетка подир клетка с жлъч убива.
Сега, когато нямам сили да шептя
и се разливам като локва по тревата,
а тя изсъхва, осланена от това
и блед е спомен вече красотата.
Ела! Послушай моя зов!
Не се прави на горда пирамида,
в която е затворен дух суров
и вкаменена от заблудите обида.
Дали си струва да наказваш моя свят
и да ме мъчиш с обвинения-плесници?
Понякога си чужд и непознат,
забравил, че душите ни са птици.
Понякога ме гледаш с присмех ням
и мислиш си, че всичко в мен е жалко,
но с мръсни пръсти няма да ти дам
да ровиш в мен - не съм ти залъгалка.
По белите пътеки на нощта
аз идвам тихо - нощна самодива.
За теб отворих своята душа,
макар да знам, че бавно ме убиваш.