автор: estela41

Напъпи и у мен желанието да разчиствам, размествам, пренареждам и изхвърлям. Набъбна така внезапно, че не сетих да се предпазя и беше невъзможно с естествените способи на мързела да му спра филизите.
Вярната философска опорна точка, че природата се чисти есенно време, а ние несъобразително и се противопоставяме, с което скромно допринасяме за глобалната криза, не свърши никаква работа. Зимните лавици на занемареността приютиха това по пролетному несъразмерно желание и то се закатери по тях, тананикайки си, напук на ужаса, че скоро тук ще замирише на препарати и потен гръб.


Знаех, че има още един начин да предотвратя произвола на заплашващия ме работохолизъм - като му се отдам. Задоволената тръпка не е вече тръпка.
Приседнах покорно до шкафа, в който се излежаваха кротко купчини листи, бележки, тетрадки, стари писма и загубили памет за рождената си дата рисунки. Заграбих ги като имане, пожълтяло от полегналия върху тях труп на времето, и ги положих до себе си. Стаята ми придоби заплашителния вид на място, което скоро ще си сменя обитателя. Закопнях дори за гости, които да станат свидетели на домакинския ми порив и пред които да мога артистично да заявя: " Редът преди всичко! Знаете как е"...


Скоро опълченският ми дух да удържа равновесието между желанието да сортирам бумагите в папки и мераците да попрегледам това и онова загуби битката . Часовникът безгрижно отмерваше такта, по който вън с безразличие падаха вишневите цветове, докато аз носталгично посягах към всеки следващ документ от моя бивш духовен живот. Естествено беше да си помисля, че дори и в този момент с природата говорим различни езици, но все още нямах достатъчно наблюдения, за да създам шедьовър като Яворовата "Градушка".

На един смачкан лист открих текст, който свидетелстваше за преживяна лична драма. Бавно навлязох в пещерите на отминало депресивно състояние и след като се опияних от пътуването из нивите с пелин на личното си словотворчество, се запитах по какъв ли повод съм го писала. Пъхайки го в джоба на папката, се замислих за преходността на всяка страст и как именно увековечаването и с думи подчертава нейната обреченост на мига. Философските ми напъни снесоха яйцето на идеята, че явно отдавна съм открила истините, над които вчера разсъждавах като за първи път, и това ме зареди с радостта, че опитът не създава прегради пред повторението на абсурдите в живота.


Стигнах до Зеления тефтер, посегнах към него така, както се докосва ръка на любим. Потънах още в първия разказ, почувствах как ме завлича в някакъв отминал и останал без лице случай, който ми беше дал обаче достатъчно основания да му посветя текст. Разочарованието, че не е довършен, както повечето от рботите, отлежаващи в тоя тефтер, ме накара да отпусна рамене и дълго да се чудя какъв ли финал съм замисляла тогава. Защото ясно осъзнавах, че сега не само не мога да скалъпя края, но дори е абсолютно невъзможно да го започна.