автор: Satyrr

"Някъде, помниш ли, някъде лятото бързаше,
тичаше заедно с нас по познатите улици,
вятър и смях край оградите тайно завързваше,
вплиташе цвят в безметежно наведени люляци..."


СВОБОДАТА НА
ПУСТИТЕ ДВОРОВЕ


Някъде, помниш ли, някъде лятото бързаше,
тичаше заедно с нас по познатите улици,
вятър и смях край оградите тайно завързваше,
вплиташе цвят в безметежно наведени люляци,
някъде там се превръщаше в хиляди повеи,
някъде, някога пак сред житата играеше,
спомени, помня, създаваше нови и нови и
колко ли траеше лятото никой не знаеше,
а същия вятър все гонехме, помниш ли? Някога,
в сенки и прах из онези павирани улици,
пълни с огради, все за прескачане с лятото,
пълни с дървета-скривалища, пълни и с люляци,
под скритите песни на птиците, тихо надничащи,
си представяхме все планините, високите борове,
а останаха само следите ни, тичащи, тичащи,
празни кадри от нас в свободата на пустите дворове,
но това ли е всичко? Или вятър извиваше песните,
както тиха и тъжна мелодия в нас се превръща,
разпиляни по нашата улица скъсани весници...
Свобода? Самота? Питат всички дали ще е същото,
и дали, и дали, ако някое шарено лято,
пак отвеем праха и ловко прескочим оградите,
дали нашата нощ ще е нощ, а деня-ден, когато,
безметежният смях завладее отново поляните?
Не. Сега вятърът тича за нас и си спомня,
нашият смях се е скрил сред високите борове,
сякаш вода сме били се изливаме в стомна,
сякаш свободни са вече и пустите дворове.
И ни няма. И може би даже не ни е и имало,
там, дето пусто свободни са дворове, улици,
дълбоко, дълбоко във нас и нашето минало,
навсякъде, виж, във виолет разпиляни са люляци.



Peter®7.4.2006