автор: Valdes

Заспива уморена вечерта,
притихнала в прегръдките на мрака.
Гори ме вечно будна самота,
забравила, че никого не чака.

Посягам със изтръпнала ръка
спасение да търся в телефона.
Ридаещи синкопи все така
отмерващи мълчание се гонят.

Недоверчива морна тишина
отчаяно извайва сенки живи
и няма на кого да позвъня.
Защо да стряскам хората щастливи?

Те с трепет са очаквали нощта
да стоплят обичта си с тиха ласка
и само на самотниците тя
настръхнала, показва грозна маска.

Задъхан стене вятър посивял
от студ и от умора на балкона.
Със него ще побъбря със печал
под тъмните очи на небосклона.

Ще вляза много тихо след това
да не събудя спомен в полумрака
за нежна длан и влюбени слова,
защото вече никого не чакам.