автор: Lika

Из глухи усои, в диви дъбрави
ще скитат нозете ми алени.
Ще пие роса снагата корава
от мъж непогалена.

Ще удавя в реката аз ризата
от хорските думи напрашена.
Ще заплета китка в косите си,
самодивски колан ще запаша.

Ще мамя овчари по пълнолуние,
в гъстаци ще крия стадата им.
Който ме люби - ще е безумен.
Омърсена от грях - ръката му.

От птица по-волна ще е
душата ми - прокълнатата.
В късна доба на самодивското сборище
преди да умра, ще танцувам със вятъра.