автор: ina_ivanova

               На Коко Николов

Донесоха ми статия. Не, част от нея.
Парче(като от селски нужник), смачкано.
„-Това е гавра! Виж какво намерих."-
Трепереше ръката на човека.
Зачетох се..."Тайгата", „Коми", „студ"...
„Блата", „пълчища от комари"…
и „нашенци, които подивяват"
удавени във алкохолни пари...
Четях... И не усетих, че се смея...
Това бе стил! Замах! Да му повярваш!
Дори за странните "зелени трупове"...
Таланта си личи. И завладява.
-Къде е края?- глупаво попитах,
унесена в нелепата история...
Във погледа му се прокрадна ужас...
И болката му сякаш ме удари...
-Та кой чете това? И кой му вярва?-
Опитах да смекча обидата...
Предишните му силни рамене
строили път в тайгата, се приведоха...
„-Децата ни... И нечии деца... Това ли бяхме?
Тълпа от извратени идиоти? Каторжници?-
задави се гласа му- Щом и ти забрави..."-
Въздъхна стареца и се извърна...
И аз разбрах... Не там, а тук, сега,
тотално и нелепо подивяхме
щом можем да се смеем на абсурда,
във който вегитираме...
Там вярвахме един във друг и в себе си.
В ръката, на която се опираме...
Там друго нямахме, но то ни стигаше...
Децата ни... В какво ли вярват те...