автор: tsveti

- Не съм те забравила...! гласът й отекна ниско в корема му както като скочеше от високия трамплин внезапно - сладка болка рязваше слабините му...

Не беше лъскава мадама, каквито бе имал десетки... Не беше и блондинка, всички толкова се учудиха като заживя с нея и го гледаха леко съжалително, присмехулно, даже чуваше подмятания „Шефа е мръднал май, глей ква ученичка доведе..."
Вярно, приличаше на ученичка, на вятърничаво хлапе, при това - леко чалнато - хранеше се с Интернет и с някакви дебели томове със сложни и засукани заглавия, повечето даже не бяха на български.
Как се случи тогава - от години не беше се мотал из парковете просто ей така - безцелно, просто защото е пролет, и то - пеша. И бездруго му беше неловко сред хората бързащи по работа, кибиците, плюещи семки по пейките, тийнейджърите с китарата, възрастната двойка, обикаляща достолепно в такт, с изправени гърбове, като чужденец се чувстваше в белия си костюм. Първо едно кученце му се израдва, отбелязвайки лапки на белия панталон и докато обстрелваше с бесни погледи полуделите от смях тийнейджъри, я видя - една много къса пола и една усмивка до ушите - усмивка простичка и прощаваща, която озари и подреди всичко наоколо.
И продължи да се смее - до сълзи почти - след като се спъна в една тел на средата на пътя, която много добре се виждаше, но тя разбира се не гледаше надолу - към земята, тя бе заета да се усмихва, да поздравява света, погледът й се рееше свободно над главите на хората... Чорапогащникът й се скъса и тя просто го хвърли в кошчето, при което цялата пламтеше под погледа му... коляното й се поду ужасно, но тя все така се усмихваше, макар и вече безгласно и когато се зае да я превръзва, притихнала се остави в ръцете му - разтреперана, гореща, с кипнали вени...
В първата вечерна рокля с бляскащи очи, с треперещи раменца ... ревниво отстраняваше хищните хиени от нея, макар че тя се забавляваше, бе решила да изучава психологията на новата аристокрация...Опитваше се отчаяно да я държи настрана от мръсотията, никога не уточни с какво точно се занимава и така и не разбра как и кога е разбрала всичко, но една сутрин когато за пореден път си пиеше кафето сам и цялото му тяло болеше от липсата й - нали им беше любимо - тя просто изпълзяваше от леглото по пижама - топла, сънена, розова, гушваше се в него и си пийваше по малко кафенце от чашата му, но тази сутрин отново я нямаше и в кълбетата гъст дим танцуваше старата му детска приятелка - Госпожа Самота... уплашен и самичък, предпочиташе да се свие на кълбо в гардероба, там бяха дрехите на мама, ухаещи вълшебно, ... отколкото да обикаля огромните подредени стаи, където от всеки ъгъл се зъбеше страшната жена без лице, а красивата детска стая с огромните кутии от богатите чичковци мразеше най-много, тя пристигаше винаги с някой от тях - усмихната, блестяща, а после го оставяха да си легне сам с грамадния плюшен мечок и дългия влак и шумната червена пожарна, а техният приглушен смях попиваше в стените, а страшната жена притискаше с красивите си ръце с червени нокти малкото сърчице и шушнеше в ухото му безпощадно: "Пак те оставиха самичък, а? Какво да се прави, малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар, никой няма нужда от теб..."
"Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар" - напяваше монотонно мъчителката, а когато надникна в спалнята да я види, леглото бе празно, пушеше на терасата, увита в одеяло, като се обърна очите й бяха подпухнали и червени. Тогава Тя го стисна за гушата и почна да го души с изящните си бели ръце... И се кискаше тържествуващо:
"Загуби пак, пак си самичък... хахахахахааааааа.... Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар..."
-Трябва да ме пуснеш, Винс... Повече... не мога... - очите й се забулиха във влага, хвана главата си с ръце и я разтърси силно като че ли искаше да я откъсне и изхвърли
Посегна да я погали, но тя изпищя и се дръпна толкова рязко, че ако нямаше парапет щеше да се преметне.
- Мразиш... ли ме -изхълца като малко момченце.
Гледаше го много внимателно както се гледа много болен човек.
- Нима... бих могла... по-лошо, скъпи... Ти, ти се мразиш... - дори се опита да му се усмихне със своята си простичка усмивка... по-добре да беше го заплюла...
И я пусна... Какво можеше да направи... Заведе я в чужбина и там я остави... Последната нощ й сложи приспивателно в питието и я целува и люби като луд, и плака, и я прегръща, а после... я зави хубаво и тръгна.
Беше уговорил стока на много изгодна цена.


***


-Не съм те забравила...
Имаше изненадващо много хора в кафето тази вечер, но той никого не забелязваше, освен... усмивката й.
Нима часовникът бе се върнал назад или пък просто бе сънувал кошмар - прекрасен и болезнен - че я среща само за да я загуби, че я обича само за да го намрази, че всяка клетчица от тялото му е толкова препълнена с нея и толкова... благодарна, че е обичан и това е толкова... необичайно... Щастие ли е щом е толкова... мъчително...
Като му слагаха белезниците душата му ликуваше...