автор: Mrs_Robinson

Бог, който е любов, който е у нас, които сме Негови подобия...

заключена в дъждовно ехо,
Йо-то-то-ви, жената на моя живот,
разговаря само с призраци

Йо-то-то-ви, която
започна персоналното си Съ-Творение,
несъвършеното си богоподобие,
като горяща пеперуда...

преди, когато знаех по-малко,
си мислех, че мога да виждам
и казвах (о, колко съм горд, колко горд съм, колко Съм):
няма по-прибързано нещо на света
от изреченото -
думите са,
които извайват смисъла
и се извайват от него...

сега бих искал да кажа друго,
много повече от всичко това,
което излиза с хрипливи струи от мен:
няма по-закъсняло нещо
от неизречената дума
и няма по-безсмислено нещо
от закъснялото....

каквото и да е
това, което сега казвам,
съвсем не може да догони смисъла,
който би имало
когато

но сега, сега,
о, сега
Йо-то-то-ви го храни с ябълките на очите си -
онзи Демон с дългата сянка, разкъсваща
неподозираното ми предишно щастие...

едва ли някога ще проумея напълно
кое е истината,
кога е наистина
и искам ли да правя тази разлика
дали защото
накъдето и да се движа занапред
който и разбера, че съм,
ще бъда по-малкият къс
от протяжността, разсечена
на „преди" и „след"

и макар понякога да знам, че не съществува -
искам я,
впивам се яростно в нея - в тази негова (морфинова) вина,
но някой у мен в края на всички краища знае -
той не би бил той,
ако не ядеше очите й,
тя не би била тя,
ако не го хранеше...

той не е нещо специално
и е виновен единствено по онзи начин
по който е себе си
и е невинен поради онзи начин,
който кара нещата да се самопричиняват -
дъждовете да се израждат в джунгли,
джунглите - в пустини,
пустините - в огнен ад...

преди него тя
отглеждаше еднорози по хладните си брегове
в мъглива атараксия
(но за мен беше само, блед цвят, мой креещ оризов стрък)
грехът за нея бе благодеяние,
така, както
нарушението на симетрията събужда живот,
така, както
калта е нужна за сътворението,
без да го съставя ...

парадоксално и гибелно как
невинността съдържа съвършената неподготвеност
за капаните, заложени в нея,
дамгосващи посоките „преди" и „след"
Едем

ето ме сега с всичките тези изостанали думи,
опожарен и опожаряващ,
с цялата твърде излишна за един единствен човек топлина

и се връщам назад,
назад - напред,
напред - назад
в тоя кръг
и не знам на кого да простя
и от кого да поискам прошка -
от Йо-то-то-ви,
от себе си
или от онзи,
който е направил така,
че да ме има мен,
демоните
и Йо-то-то-ви

исках да кажа, че...
искам да изрека нещо смислено
от всичките тези парчета наоколо...
но едва сега разбирам,
че никога не съм познавал думите
на който и да е език,
освен на своя собствен
(дали в памет на Тогава, когато Словото е било у Него...)
но, Боже у мен разпънат - къде е началото и къде краят,
дори не съм аз призракът,
поради който Йо-то-то-ви
или това, което е останало от нея,
продължава да се самопричинява,
отлагайки все по-късите и все по-протяжни мигове
на колапса,
който ще търкулне нейната вселена
встрани от всички допирателни в познатия ми свят

освен - моля се - една

и
и
и

уча се да говоря с-мислено тепърва,
когато нищото предстои,
за да струпам на пътя му купища думи -
за мостове и клади,
за моя самотен затвор с мъчни ключалки
за моето персонално Съ-Творение,
финалният щрих на моето богоуподобяване -
съвсем паралелно на Йо-то-то-ви
защото в нашето Съ-Творение
тя беше дясното око, аз - лявото
и не бе съдено да се виждаме и познаваме
преди да се разполовим
и Той да се проточи между нас -
межда и връзка
сега и винаги
и да трупам и трупам -
болезнена лава,отломъци, кал
и стройни, мощни, мъртви стволове
за да свети името Му
с цялата ми Любов