автор: sradev

"Циганина, докато не го набиеш, не се хваща за работа; българина се захваща с ентусиазъм, но не му вярвай - само след 15 минути му е омръзнало и се е скътал някъде да спи; а като видиш турчина как започва работата - да ти призлее, но на края той единствен е свършил всичката работа и я е свършил най-добре, не го закачай - много е обидчив."
Капитана от строителни войски в квартал Младост


Но от другата страна чух по-друг монолог. В ареста на дивизията един циганин ми рече "Вече трета година съм в казармата. От арести ми се е насъбрало да дослужвам още две. Но като ме пустнат от казармата - мамка му на старшината!"
А друг добави "Ех, старшинка, много се стягаш, теб и аз мога да те гоня."

Така си беше, така си остана. Тогава тъкмо бях започнал работа и наистина се стягах. Пък то хем казарма, хем работа, хем без пари, хем ти подвикват. После в завода и накриво ме гледаха - 3 дена съм се измъкнал от работата да поседя в ареста с циганите. Сега като се оглеждам - прави бяха. От завода само няколко епизода си спомням, а от ареста много неща научих. Най-малкото беше историята на пиромана. Някой ден ще ви я преразкажа както я чух онази вечер край печката.

Честно казано - "теб лъжа, мен - истина", от детенце не обичам работата. Всички домашни помнят основният ми философско-лингвистичен проблем формулиран в деня на встъпването ми в пионерската организация "Бабо, ще може ли от пионер направо да стана пенсионер?" По всичко личи, че съм предчувствал какво ме чака. По-късно установих и други признаци на болеста прекогниция у себе си, но за това думата давам на потерпевшите. Какво си мислите, че надничането в бъдещето е забавно? Ха тогава да ви видя като ви е писано половин век работа колко ще ви стане весело. И няма мърдане! Иначе можеш да се самозалъгваш "а може утре тухла да ми падне на главата", "да вземе ректора да се ядоса, че съм го нарекъл идиот и да ме уволни"... и други такива. А съдбата скрила тухлата, уволнила ректора и приготвила ми работата. Такива ми ти работи.

И така цял живот се боря с предназначението си. А на него - хич не му пука. Та къде университет следвах, къде в казарма ходих, къде аспирантура правих - само и само да не работя. А тя работата, нали си обича глупавите, все си ме намираше. И под път и без път. Ето и днес, ако не дойде отвън сам си я измислям - 5 часа редактирам текст и се питам защо ли се хванах за това (ти па да не се обидиш, бе!). И все ми се събира по някоя работа за 27-ми, 31-ви, 36-ти час от денонощието. А нещо след 33-ти се уморявам и я поизоставям недовършена с относително чиста съвест. През останалото време съвестта ме гризе. Е и в момента ме гризе, защото едно друго бях обещал да напиша, пък това си драскам.

Какво да ви разправям малко съм оглозган, че тя съвестта ми непрекъснато ме гризе. Ама и тя си изпочупи зъбите, та сме квита. Бедничката ми съвест - и тя душа носи и тя ракия пие. Добре, че от това подяждане се уморява и от време на време поспива. Кой й е крив - що не земе да се заяжда с някой друг, по-мекичък. Ама и тя опърничава, от дума не разбира. И вашите не са стока, няма какво да се оплаквам толкоз. Както казваха древните българи "храни съвест да те джафка" и "с жена и съвест на глава не се излиза".

Но да ви кажа как намерих компромиса. Ами то проблемът ми е бил чисто лингвистичен! Нали за това станах страшен научен сътрудник по Матмагична Лингвистика. Смятах, изчислявах и ето го: на полски заплатата се казва "пенсия" (pensja). Следователно съм пенсионер. Но пък пенсията се нарича емеритура (emerytura). Но като се пенсионирам ще се върна в България и ще се казва пенсия. И така ще съм си пенсионер колкото ми душа иска. Верно, има още много да работя, но такива са компромисите: и съвестта чиста и кристалната мечта от детинство - непокътната, а някой все трябва да плаща сметката.

Ама че съм умен! ('умен като игумен' обича да повтаря баща ми)


ПП На първи май 1974 година постъпих на работа. Това е все още най-тъжният ден в живота ми. И за това цяла година събирам работа за този ден.

010506