автор: Slon-Madrigal

Някога беше много на мода да се казва "Повръща ми се...", "повръща ми се от това, повръща ми се от онова...". Всички го казвахме. Един ден учителката ни по литература ни събра и попита един от нас дали наистина му става зле и започва да му се гади щом види Стефан, или някой друг... Каза още: "Мислете какво говорите, защото това, което казвате, винаги е истина - по един или друг начин!"
Повече никой от нас не каза "повръща ми се".
Видях за последен път тази учителка преди години. Заварих я да седи кротко на една пейка в чакалнята на една гара. Поздравих я, тя се обърка, извиних се и отминах. Обърнах се за последно, тя си гледаше все така наникъде, усмихваше се.
Посвещавам тази история на нея.

1.
Имаше в квартала едно куче - пудел с говнян цвят на козината и без един крак. В началото, когато се появи хората се обръщаха след него и търсеха да видят левия му заден крак, обаче там нямаше нищо, абсолютно нищо.
Явно така си е бил роден. Това обаче изобщо не му пречеше - ходеше на трите си здрави крака бавно, с достойнство, никога няма да го видиш да тича и да лае след коли например. Нее, той беше джентълмен. От тия, дето са по рождение.
Не обръщаше внимание на никого, дори да му подвикваш на метър от ушите. Ти му казваш: "Ела с мен, ще ти дам да хапнеш.", а той седи, гледа с достойнство в една точка напред и те чака да отминеш.
Бая едричък беше, та явно не са смеели много да го закачат.И неговите, и хората.
И той не закачаше никого. Премина през живота на квартала тихо и неусетно, като сезоните. С времето хората дори забравиха, че има само три крака.
До края все така си седеше пред кварталния супермаркет, без да обръща внимание на нищо и никого и гледаше пред себе си, никога в хората.
Същински джентълмен.

2.
Веднъж дойдоха децата от квартала и ме викнаха:
- Ела да видиш, ела да видиш!
Оставихме топката и отидохме при контейнера зад шосето, но в началото не видяхме нищо особено. Тогава една купчина боклук се размърда и се чу слабо пищене. Децата се дръпнаха, защото замириса гадно, боклуците се разлагаха на силното лятно слънце. От купчината изпълзя съвсем малко коте, много малко. Първо видях как цялото се тресе, защото боклукът вече не го топлеше, после то ме погледна и видях, че няма очи. На мястото на очите му и на цялата му муцунка имаше страшни за гледане струпеи, от които течеше гной. Само около устата му нямаше нищо, тя беше отворена и пишеше, учудих се колко розово е езичето му.
Децата се развикаха: "Махайте се, че е болно бе!" и избягаха. Котето запищя по-силно и започна да се влачи бързо към сандалите ми, тресеше се и пищеше и беше невероятно колко бързо може да се влачи по земята и как не се закача в боклуците. Аз се отдъпнах, защото ме беше страх, но то упорито продължи да търси там, където бях преди, намери отпечатъците от обувките и захъхри подир мен. Отдръпвах се все повече към шосето, а то вървеше с неимоверни усилия и все пищеше, понякога по-силно, понякога по-слабо, само пищеше.
Побегнах през шосето и се намерих на моята си улица.
Писъците утихнаха.

3.
Напоследък виждам из квартала една странна двойка. Разхождат се винаги на едно и също място, сядат на една и съща пейка, след известно време стават и си тръгват.Сигурно е така от години. Старците са като часовник - а този носи една вечна белезникава спретната капела, има гладко подстригана, съвсем бяла коса, облечен е сякаш с една и съща риза, пъхната в панталон с колан и старовремски, но запазени обувки. Единственото странно нещо е въженцето, на което е вързано момчето. Старецът е увил връвта около китката си и върви винаги така, че другата му ръка да държи ръката с връвчицата.
И момчето е обикновено, облечено винаги с тениска и анцунг. Само челюстта му виси някак неестествено, накриво и все има малко слюнка по брадичката му, капе по тениската. То върви кротко след стареца и гледа всичко наоколо с ей такива очи. Гледа, гледа и току се спре от възхищение. Тогава старецът полека подръпва връвчицата, за която са вързани двете китка на момчето, и те се повдигат безсилно нагоре като парцалени. Момчето тръгва отново. Понякога по тротоара падат капчици слюнка. Много рядко.
Никога не нарушават дистанцията - старецът с капелата върви полека отпред, помежду им чистото, изпрано въженце се люшка като ланец и лекичко придърпва тромавото момче, учудено от света с ей такива очи.
Този ден им бях заела пейката, старецът се приближи,но като ме видя свенливо махна с капелата и подръпна момчето, за да отидат малко по-нататък.