автор: kristi

Отвъдните щурци засвириха.
Бяха истински.
Бяха самите те.
Любеха се в топлите нощи
със светулките,
които-
обречени малки фенери-
светеха,
за да свирят щурците.
Светулките изгаряха,
отдавайки се
на своите избраници-щурците.
Умираха,
за да се разнася
пелиновата музика,
която подлудяваше влюбените.
Самите те не знаеха
какво е любов,
но се раздаваха и светеха...
Свирейки, отвъдните щурци
забравиха за себе си.
Забравиха за болката,
с която бяха родени
и за молитвата,
която благосломи песните им.
Забравиха
за белите полета,
в които лунните лъчи
изплитаха мрежата
на тяхното съвършенство.
Забравиха за конете,
които отнасяха това съвършенство
по пътищата на дългите нощи
до душите на чакащите.
Забравиха, защото
зърното и мравките,
мравките и тяхната
упорита любов
обсебиха крехката им същност.
Позлатиха крилете им,
позлатиха цигулките...
Превзеха с много труд
небето над тях
и то се спусна
като огромен балдахин,
красив и тежък балдахин.
Изумруден балдахин.
Балдахинът ги обгърна.
Щурците.
Беше и топъл!
Под него
не се чуваха копитата,
които галопирайки
оставяха незабележими
капки кръв.
Копитата,
които бяха препускали,
защото знаеха,
че в тревата до тях
са щурците.
Конете подаряваха
гривите си на вятъра,
за да препускат по-бързо
и по-бързо...
Копитата се разделяха
с подковите си,
но отвъдните щурци
не ги чуваха.
Не ги виждаха.
Отвъдните щурци
забравиха тази земя,
на която бяха създадени,
за да свирят
и да водят конете!

с продължение